Онази младежка любов! Истинската и неподлежаща на фалш, тази на двама млади и непосърнали, все още, от мъките на несподелената любов, от покварата на модерното материалистично мислене. Тази любов остава във вечността, една и съща, непроменена. Винаги там – в сърцата на вече порасналите младежи, напомняща за годините на невинност, в тези, в които не поставяхме стени пред себе си, предпазвайки се от ударите на несподелената любов, в годините, в които истински обичахме...
Докосването! На любимият човек, на нежната и гореща длан, която, създадена, сякаш, само заради това си качество, нежно ни приспива късно вечер и още по - нежно ни разбужда на сутринта. Докосване с любов, едно различно, отличаващо се от всяко друго докосване, оставящо следа на блажено спокойствие и сигурност, че не си сам, че има някой, който те обича, който “просто” те докосва. Допир, неугасващ в спомените, вечно пламтящ, готов да се разгори всеки път, когато съзнателно или не, се върнем назад в годините на младежката любов...
Усмивката! Онази невинна и искрена, която винаги търсим във всяка следваща любов. Която така трудно разпознаваме под маската на страха. Страх от разочарованието, от несподелените чувства, от поредната “грешка”. Усмивката, карала ни да правим всичко възможно да я задържим, там и вечно грееща, за нас, за нашето самочувствие на разумни същества, даващи любов и искащи още от този божествен наркотик...
Очите! Този прозорец към душевното състояние. Пламтящи, играещи от въодушевление очи, търсещи и проследяващи всяко движение, всеки трепет, всеки жест.
Дълбоки и истински, като самата любов, тази, която ги прави така желани. Този поглед, който търсим и заради който живеем. За да го зърнем пак, за да ни погледне отново и пак така ... влюбено.
Лицето! Най – красивото, което сме виждали. Смеещо се или плачещо, като огледало, от което може да преценим, какво сме направили самите ние. Дали сме му дали любовта или сме го лишили от нежност, дали сме се усмихнали, докоснали или погледнали така, както и на нас самите ни се иска да сме. Това лице изпълнено с емоция, под волята на най – истинското чувство – любовта.
Косата! Тази коприна с която галим ръцете си, тази която покрива лицето на любимият човек, който ни докосва, който ни се усмихва, този който ни гледа влюбено. Тези спускащи се красиви коси, които всеки иска да докосне, поне още веднъж, през земният си път...
Спомените! Които ни съпровождат през целият живот. Тези, които не се променят и не избледняват , не и когато са свързани с любовта. Можеш да забравиш име, цвят на очите, цвят на косата, дори и лицето да избледнее като образ, НО никога, никога не забравяш емоцията, когато си спомняш за любовта, когато се завърнеш обратно към погледа отправен към теб от миналото, нито за тъгата, нито за сълзата, която несъмнено си пролял за да може тази любов да остане такава, каквато е – най – истинската, най – милата ... онази младежка любов!
За моята младежка любов!
Докосването! На любимият човек, на нежната и гореща длан, която, създадена, сякаш, само заради това си качество, нежно ни приспива късно вечер и още по - нежно ни разбужда на сутринта. Докосване с любов, едно различно, отличаващо се от всяко друго докосване, оставящо следа на блажено спокойствие и сигурност, че не си сам, че има някой, който те обича, който “просто” те докосва. Допир, неугасващ в спомените, вечно пламтящ, готов да се разгори всеки път, когато съзнателно или не, се върнем назад в годините на младежката любов...
Усмивката! Онази невинна и искрена, която винаги търсим във всяка следваща любов. Която така трудно разпознаваме под маската на страха. Страх от разочарованието, от несподелените чувства, от поредната “грешка”. Усмивката, карала ни да правим всичко възможно да я задържим, там и вечно грееща, за нас, за нашето самочувствие на разумни същества, даващи любов и искащи още от този божествен наркотик...
Очите! Този прозорец към душевното състояние. Пламтящи, играещи от въодушевление очи, търсещи и проследяващи всяко движение, всеки трепет, всеки жест.
Дълбоки и истински, като самата любов, тази, която ги прави така желани. Този поглед, който търсим и заради който живеем. За да го зърнем пак, за да ни погледне отново и пак така ... влюбено.
Лицето! Най – красивото, което сме виждали. Смеещо се или плачещо, като огледало, от което може да преценим, какво сме направили самите ние. Дали сме му дали любовта или сме го лишили от нежност, дали сме се усмихнали, докоснали или погледнали така, както и на нас самите ни се иска да сме. Това лице изпълнено с емоция, под волята на най – истинското чувство – любовта.
Косата! Тази коприна с която галим ръцете си, тази която покрива лицето на любимият човек, който ни докосва, който ни се усмихва, този който ни гледа влюбено. Тези спускащи се красиви коси, които всеки иска да докосне, поне още веднъж, през земният си път...
Спомените! Които ни съпровождат през целият живот. Тези, които не се променят и не избледняват , не и когато са свързани с любовта. Можеш да забравиш име, цвят на очите, цвят на косата, дори и лицето да избледнее като образ, НО никога, никога не забравяш емоцията, когато си спомняш за любовта, когато се завърнеш обратно към погледа отправен към теб от миналото, нито за тъгата, нито за сълзата, която несъмнено си пролял за да може тази любов да остане такава, каквато е – най – истинската, най – милата ... онази младежка любов!
За моята младежка любов!
1 коментар:
Здравей!Ти пак се обади,бях те забравил, не бе писал отдавна...:)
А аз вече съм и тук...
Публикуване на коментар