Днес е Трифон Зарезан – ден на лозарите, градинарите и кръчмарите. На същата дата се празнува и Свети Валентин – ден на влюбените.  Обикновено в България хората се разделят на четири групи в този ден. Едни, които празнуват празника на влюбените, други, които празнуват Трифон Зарезан и трети, които за да останат в златната среда или за да не се налага да избират, празнуват и двата празника. Четвъртата група са хора за които празниците изразяват дадена символика и не намират нужда да се придържат към материалната им изразеност. Казва някой, че празнувал Трифон Зарезан. Срещне се с приятели или празнува със семейството си. Може да пийне чашка, може и литър. Може да бъде културен, може и да се оправдае с повода и да „си даде на душата”. Това правилно разбиране ли е? Тук не става въпрос за това кой съди и колко праведно. Става въпрос за това, как се празнува един празник. Ако ще да е празник значи има някакъв символ. Ето какво се казва за Трифон Зарезан :

Празнуват не само лозарите, но и градинарите и кръчмарите. Рано сутринта стопанката омесва хляб — пресен или квасник. Освен това сготвя и кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Кокошката се вари цяла, а след това се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните — за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

Ето така се празнува Трифон Зарезан! Но разбира се не всеки го приема по този начин. Има хора, които чакат деня от седмици, та дори и месеци назад, за да могат под предлог, да се наквасят подобаващо. Други ще отминат деня без никакво мнение и няма да го отбележат. Разбира се, благодаря на Бога, има голяма част от хората, които ще спазят адета по начина предаван през вековете, описан по - горе. Ето има и четвърта група хора, така да се изразя, която ще пийне чашка винце за здраве и с блага молитва за берекет ще се присъедини към общото съзнание на България, съответно и на целият свят. 

Ето няколко думи и за празника, предпочитан последните години от младите, а и не само, хора в България – Свети Валентин.

Това е католически празник, който се празнува на 14 февруари. На тази дата влюбените изразяват любовта си един към друг, като изпращат поздравителни картички, бонбони сърчица. Обичайно е да се подаряват цветя.Името на празника идва от един от двамата християнски мъченици, наречен Валентин, живял през 3 век. Първоначално стар римокатолически празник, той започва да се свързва с романтичната любов през Средновековието.На този ден още през 14 век започва да става традиция да се разменят любовни послания под формата на т. нар. валентинки. Съвременните символи на любовта сега са сърцето и образа на крилатия Купидон. През 19 век ръчно написаните послания биват заменени от масово произвежданите готови картички. АПК (Асоциацията за поздравителни картички) е изчислила, че всяка година се изпращат 1 милиард поздравителни картички, като така изостават по масовост само от коледните картички. Асоциацията също е изчислила, че жените купуват около 85% от всички валентинки.През втората половина на 20 век в САЩ и други места по света установената практика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на подаръци обикновено от мъжа на жената. Най-популярните подаръци са рози и шоколади в червена лъскава опаковка с форма на сърце. През 80-те диамантената индустрия започва да рекламира и подаряването на бижута по случай Св. Валентин. С разпространението на Интернет в началото на 21 век, милиони хора започват да изпращат електронни картички с поздравления чрез електронна поща. Първата регистрирана асоциация на Свети Валентин с романтичната любов датира от 14 век в Англия и Франция, където тогава хората вярвали, че на 14 февруари птиците се ухажвали. Това може да се прочете и в литературните произведения на Джефри Чосър от 14 век, и по-точно в Parliament of Foules:

Това се праща на Свети Валентин,

когато всяка птица идва и избира своя другар

По време на Средновековието влюбените си разменяли послания на 14 февруари, наричайки ги валентинки. Вероятно много от легендите за Свети Валентин са били измислени в този период. Някои от най-известните легенди твърдят, че:

• Вечерта преди мъчението на Свети Валентин заради това, че е християнин, той пратил любовно послание до дъщерята на тъмничаря си, в което пишело „От Твоя Валентин“.
• По време на забрана за женитба на римски войници, наложена от император Клавдий II, Свети Валентин тайно помогнал за уреждането на женитбите.

В повечето от тези легенди 14 февруари е датата, която се свързва с мъченичеството на Свети Валентин.

Тази кратка извадка ни подсказва от къде се е зародил празника, който празнуваме днес. Вече „модернизиран” в някои отношения, разбира се. Каква е символиката тук? Ами култа към любовта! Макар по – голямата част от хората да разбират любовта като чувство на привързаност на един към друг... Е да, човешкото разбиране няма нищо общо с божественото разбиране за любов. Истината е, че повечето хора, идиализирайки първичните желания, ще прекарат вечерта „празнувайки любовта” като задоволяват чисто и просто нуждите си за внимание от страна на половинката. Не, че има лошо в това, но това ли е всъщност празника Свети Валентин? Това ли символизира? Не! Нито е нужно само един ден да показваш любовта си, нито е нужно да го правиш само към любимият човек. Всеки ден, към всички хора и във всяко твое дело! Иначе това не е любовта, за която говори празника.

Мили братя и сестри, знайни и незнайни, празнувайте с любов и благословия към Бога. Защото Бог е любов, ние живеем в него и той в нас. Оставете настрана, кой как го нарича или разбира. Кажете му ако искате Вселена, Природа, Всевишен, както си искате и ако изобщо искате. Важното е да празнуваме истинно! Като ще да е за любов, то нека бъде с любов. Ако ще е за берекет и благодат, то вземете чаша вино и отпийте с бистър ум се помолете. За да бъдат и пребъдат празниците, не за да разделят, а за да събират и съхраняват! Амин!

06.02.2012

Днес се случи голяма трагедия в родна България! Едни видяха, че природата за пореден път ни показа, че не се движим в правилна посока и трябва да променим живота си. А други видяха множество наводнения, осем смъртни случая и хора останали без домове. Въпрос на гледна точка и разбиране.
В тези трудни моменти се моля, поне след трагедиите, хората да се обединят в молитвите си. Нека се помолим за тези, чийто живот, буквално за секунди, се промени към лошо. Мислите, които ще отправим за тях ще повдигнат съзнанието на българина, а и на цяла България. И ако ли не инак, то поне така можем да помогнем на тези страдалци. Нека да помогнем и на себе си, чрез тази благородна молитвена мисия, тъй като страдалци сме и самите ние - облякани в егоизъм и в охолство, самозабравени преживяваме за себе си, вместо да живеем за човечеството!
Амин

Експлозия от мисли се взриви в главата ми. Седяхме си спокойно и безотговорно с Петя на дивана, когато се замислихме, че само след 9 седмици бебето ще се появи на бял свят, за да промени живота ни... Само 9 седмици! Това ми прозвуча като край на нещо. Всъщност е. И се почувствах странно. Сякаш ми припомнят да обмисля, как изживявам последните си безгрижни вечери. Правя ли всичко, което ми се иска да правя, във вечерите след работа? Ами утрините? Изживявам ли пълноценно последните седмици на безотговорен младеж? Та какви ти седмици? Изживявам ли живота си истиски, преди да проявя реално ролята си на баща? Не успях да дам, моментално, отговор пред себе си. За това продължих да мисля по темата...

Всичко е така, както искам да бъде. Живея живота, който искам да живея, правя това, което искам да правя, имам всичко, което искам да имам. Значи съм щастлив човек J Чакаме малкото човече, което обгрижваме с любов през месеците му в утробата. Подготвяме се психически, а и материално, за появата на бебока.

 Но дали изживяваме с Петя, по най – добрият начин последните си вечери на спокойствие? Та нима има универсална рецепта?!

Важното е да усещаш със цялото си съществувание, че правиш това, което те прави щастлив. Но преди да прецениш, трябва да помислиш. Все пак един поглед отгоре, дава по – ясна представа за ситуацията. Ето такъв поглед, направих аз тази вечер. И съм радостен, че го сторих.

Понякога сравняваме живота си с филм, който сме гледали, или книга, която сме чели, или история, която сме слушали. Сякаш за да бъде истински, трябва да бъде нещо специално, грандиозно, мащабно... Сладки приказки за наивници. Но нашето съзнание се „храни” с тези приказки. И до такава степен свиква, че вече не прави разлика между приказка и реалност. Ето от там идва проблема. Живота не е това, което показаха във филма, нито този, който описаха в книгата, камо ли онзи, за когото говореха хората. Живота е именно това, което реално се случва сега. И това е уникалното. Това е грандиозното. Тъй като, е само за нас...

И щом релаксирането пред телевизора ще ни липсва, то нека го правим. Щом стоенето в ранните часове на нощта пред компютъра ще ни липсва, то нека го правим. Излежаването на дивана, безделието, спокойните закуски на балкона в часовете за обяд (тъй като се събуждаме след  11), дори мързела, който ми пречи да си взема втора бира от хладилника... Всичко, което правим е това, което може би, няма да можем да правим, когато бебока се появи. Когато безвъзвратно изчезне рутината в ежедневието ни. Когато се появи новият живот. И всичко, което следва от това. Излиза, че не ние възпитаваме децата си, а те нас. Променяйки живота ни, навиците ни, ежедневието ни.

...но до тогава има още малко време. Отивам да си взема втората бира, да си мачкам фотьойла и да гледам часовника, който показва вече 3:00 сутринта. Но какво ми пука, та нали утре ще спим, доколкото си искаме J

Хора, радвайте се на днешният ден. Той е за вас !

One last ride

Последна обиколка, съпроводена от ръмженето на моторите, за един непознат човек.

Беше странно в началото но после...после видях неща, които промениха част от възприятията ми за живота.

Приех поканата на Мариос, да съпроводим в последният преход с мотори за един, вече покоен, моторист. Макар да не познавах починалият, аз приех. Почувствах се добре при мисълта, че ще покараме, за пръв път тази година, моторите си в група. Чувството е различно от това да караш сам, не по – хубаво,  а по – различно.  Но съвсем не осъзнавах, че отиваме да изпратим в последното пътуване, човек влюбен в моторите и отдал голяма част от живота си на тях.

Картинката от еуфорията, покрай карането на моторите, се промени в момента в който видях синът на покойника, каращ мотора на баща си, зад колата с ковчега. Тогава осъзнах реално ситуацията. Дори не пожелах да пусна музика по време на път, както правя винаги докато карам. Бях завладян от момента. Може би си представих себе си, изпращащ моят баща, или дори детето ми, изпращащо мен...

Объркани мисли, които дори не можех да систематизирам. Мислех си какво ли е в главата на младежа, облякъл коженото яке на баща си, каращо бащеният мотор, съпровождайки трупа на човека, който го е създал. Една експлозия от мисли, спомени и сълзи, изсъхващи от вятъра, брулещ  в лицето му.

Колко е кратък живота! Само това успях да редуцирам като мисъл, настанила се трайно в главата ми. Удоволствието от карането, не беше същото. Зная, че и другите усещаха разликата. Други мисли се въртяха и заемаха съзнанието ни. Мисли за смисъла на живота, за това какво правим с времето, отредено ни на земята. Дали го използваме рационално?

Ето, че започваха интересните неща. Пристигнахме на гробищата.  Място, което едва ли някой обича да посещава. Приближените на покойника започнаха да ни се усмихват и да ни снимат. Жив интерес към групата мотористи, съпровождащи ковчега. Какво ми направи впечатление ли? Ами, липсата на сълзи, рев и оплакването, за което в някои области в България, дори се викат  жени, наречени „оплаквачки”. Не само, че липсваше тъгата по лицата на роднините. Та,  те сякаш празнуваха?!

Спомних си за отминали времена, в който хората са празнували, когато някой почине. След това  си спомних, за едно предаване, на което гостуваше една шотландка, до колкото помня, и тя разказваше, за странните, бихме казали ние, традиции и схващане за погребение...Хората разбират нещата по различен начин, все пак.

Ето, че се запознахме с ведро настроените брат, съпруга и други членове от семейството на починалият. Единствено един от присъстващите не сдържа сълзите си. Той може би беше чужденец...

Събралите се бяха англичани, също като човека, който изпращаха.

Когато отеца започна да чете, а на моменти дори караше опечалените да се смеят, ми стана ясно, колко различно може да се интерпретира едно такова събитие с огромно значение. По наше разбиране се разделяме с покойника със сълзи и мъка, защото сме възпитали това разбиране от нашето раждане. Докато други народи възпитават разбирането, за неизбежността от смърта и приемат края за нещо толкова естествено, че дори няма нужда от сълзи... Да определено много хора ще се очудят и дори скептично ще отхвърлят реакцията на опечалените, които аз видях. Все пак това си е жива борба с всичко, което сме виждали и приемаме като нормално и естествено. Но именно това е момента в който трябва да осъзнаем, че едно и също нещо, хората могат да възприемат по коренно различни начини и в това няма нищо странно. Разковничето е във възпитанието дадено ни от обществото в което живеем и това до колко приемаме философията, духовността и бита на въпросното общество. Те ни градят, но самите ние се доизграждаме. Макар повечето да не го осъзнават и да обвиняват другите фактори.

Ето че, моторите нададоха рев, както пожелаха опечалените, и с мръсна газ потеглихме назад към морският град, за да продължим започнатото. За да оползотворим или опропастим времето,  дадено ни на тази земя. Всеки го използва по свое усмотрение, само нека не забравяме, че рано или късно на всеки се полага по едно такова „последно изпращане с мотори”.  Живейте така, сякаш настоящият ден е последен, защото някой ден, със сигурност, ще се окажете прави...

24.04.2011

Великден е!

Най - светлият християнски празник.
А за мен - един ден в който споменът от отминалите години, дълбае болезнено сърцето, страдащо по милото и родното, далеч в чуждата страна. Спомен за семейни празници, дълги и отрупани маси, поколенията наредени заедно околу трапезата, споделящи благодат и болка, минало и настояще, храна, вода и един живот поделен между душите ни...
Един полъх от миналото, не така далечно, но и безвъзвратно отминало. Спомени раздиращи душата ми, търсеща своя път в друга държава, сред чужд народ, далеч от родината и онази празнична трапеза, споменът за която, изтривам като сълзата капеща от очите ми по чуждата земя...
Самотна сълза, но все така изпълнена с надежда, че някой ден отново ще бъдем заедно - млади и стари, поколение до поколение. Отново наредени околу празничната трапеза, но не старата, а нова. Не онази от моите спомени, а тази, която ще бъде споменът за моите деца. Все такава - вълшебна и връщаща ни назад в годините на семейна близост и любов. Амин

2 days, 2 bikers, free highway, 5 towns and one willage...part 1

Идеята беше - двама стари приятели да прекосят Кипър за два дни с чопърите си ... Никозия, Ларнака, Агиа Напа, Протарас, Паралимни, приспиване някъде из изброените градове и потегляне към Лимасол, Тродос и балканските селища, нощ където дойде, а след нея, разходка до "Баните на Афродита" завършваща в Пафос. Една мечта от дълго време, която решихме да сбъднем. И дали защото търсихме спонтанното в цялото това пътуване или чисто и просто нещата не винаги стават така, както ги планираш, ние имахме доста по - различна обиколка около държавата в която живеем от години. Не беше това, което планирахме, нито онова, което очаквахме ... беше далеч по-добре! А какво се случи ли? Хмм, много неща. И най-важното - едно незабравимо и вълнуващо пътуване.

Алармата прозвъня в заръчания час. Беше 08:30, а Дебелия още хъркаше, плувнал в пот, от жегата в столицата. Аз самият спах добре в старата си стая, макар и за пръв път да я делях с бившия си съквартирант. Но човека си купил добър и шумен вентилатор. Шумен, но върши работа. И добре, че беше той иначе от жегата и потта едва ли щях да отлепя ръката си, за да изключа алармата...
След минути и двамата бяхме на крака. С подути очи от недоспиване, но интусиазирани от предстоящото пътуване. Двадесет минути и кратък разговор с новият съквартирант на Дебелия, ни деляха от началото на road trip-а, както обичаме да го наричаме. "Охлюва" ни чакаше долу. На него повече му личеше, че сега става от сън, пост ефекта от пиене на бири до 04:00 сутринта. А Ахмет вече беше отворил бащиното интернет кафе и ни изпращаше развълнуван, така, сякаш той ще пътува...младо, чорляво бангладешче, без интересно ежедневие, напълно го разбирам.
Безшумно потегляне, за да не събудим комшиите и цели 200 метра до Mike's square cafe, където пихме сутрешното си кафе и обмисляхме маршрута. Няколко снимки за спомен направени от Охлюва и вече бяхме на моторите, събрали недоумяващите погледи на хората. "45 градуса, а тия двамата с ботуши, дънки и елеци..." но, какво да им обясняваме.

Гордо преминаване из улиците на любимата Никозия и още повече недоумяващи погледи, докато не стигнахме бензиностанцията в края на града. Пот се стича по челата, а ние пълним резервоарите и забърсваме мокрите чела, ту с ръка, ту с къкавица, ту с крайчеца на блузата, подаващ се под елека. Кратко задръстване, плавно преминаване покрай полицаите и highway, here we go. За пръв път се движихме в комплект по магистралата с Дебелия. Това беше отдавлешна мечта за двама ни, но оталожена във времето, а времето беше настанало, мечтата вече се усвояваше. Пътя беше широк и спокоен откъм трафик. Закачливо изпреварване, съобразена скорост и един амбициозен пакет дъвки, жаден за приключения, изскочи от сака на Дебелия. А аз си помислих, че е нещо важно и спрях да го търся по магистралата. А те били само две... "как две, бе, бяха пълен пакет", е да, бе, дебел, ама 10 коли минаха през тях, докато се протегна и геройски да ги спася. Както и да е. И ние бяхме двама, повече не са ни нужни. Опаковка по банкета, дъвка в устата и пътя продължи. Нали сме рокери, трябва да сме небрежни...

Прекосихме крайбрежната алея на Ларнака, огледахме красивите жени по пътя, а те ни е усмихваха ... или ни се смееха, така и няма да разбера. Огладняли, ожадняли, с една или повече нужди, седнахме в едно заведение. Не ни е за пръв път да сядаме там, но така и не помним, как се казва. А и не е важно на фона на цялата история. Английска закуска, с кафе и натурален сок и амбициите за дълъг път се възвърнаха, преминаха през тоалетната на заведението и ни качиха на моторите, за да се отправим към Агиа Напа. За 3 години прекарани на кипърска земя, точно толкова пъти сме били в този град, свързващ се с нон-стоп партита, вълнуващ нощен живот и разврат. Или ние нямаме нужда от изброените неща...или сме ги намирали на други места. Градът не е нищо особено, всъщност е малко селце, което е отворено за туристи, предимно англичани, само за летния сезон. Зимата...всъщност от къде да знам как е зимата, та аз съм идвал само през лятото. Първият крайпътен мотел ни направи особено впечатление с басейна на покрива, на който планирахме да си пием бирите, късно вечерта и да отмаряме в хладката вода. Готово, изтеглихме пари за да платим за стая с малко климатиче и две долепени легла, едно до друго, и... чак тогава ни споделиха, че басейна затварял в 19:00 вечерта, а "басейна" всъщност беше една замърсена от препарати локва в която се къпеха четирима пияни англичани, а от доволните им физиономии се разбра, че се използва и за ... срам ме е да го кажа. Общо взето, останахме си излъгани, но това не помрачи настроението и апетита, който ни се отвори от пътя. Кратката обиколка около курорта ни отведе в един ресторант с чудесен изглед към плажа и половинчасово чакане на една пица и студен омлет. А обяснението на сервитьора беше, че е нормално една пица да стане за толкова минути. А студеният омлет и той ли беше в рамките на нормалното? Как да му обясня, че съм професионален готвач, а двамата с Дебелия работихме, впрочем той все още работи, в италиански ресторант и предимно правихме пици, но за 8 минути, а не за половин час. Но, както и да е. И това не успя да помрачи насторението, но съм почти сигурен, че ние успяхме да помрачим няколко снимки от една сватба. Но пък за какъв Дявол, решиха младоженците да си правят снимки, точно там, където си миех краката след разходката по плажа...и най-важното - докато си ги миех...

Слънцето се беше скрило, когато се почувствахме разделени, за дълго време, от моторите си. Беше изминал почти час в който релаксирахме на климатик, нещо което не ни се отдаваше често, като се има предвид жегата и кипърското лято. Вечерта беше в разгара си, ние също. Препотени се вмъквахме в дънките, ботушите и кожените якета. Каските са на главите и отново ръцете, ръкавиците и крайчеца на блузата...пот...докато не се качихме на моторите и с мръсна газ потеглихме към Протарас. А на магистралата, вятъра прогонваше потта от челото, а крайчеца на блузата съхнеше от течението. Идилия!
Невероятно е усещането да се пътува вечерно време. Музиката е от особено важно значение. Подходящите песни, подбрани според вкуса, създават фона на преживяването и го екзалтират. Това ми напомня, че трябва да си сменя лявата слушалка, ако искам да продължавам да чувам с лявото ухо.

Протарас е страхотен град. И той, подобно на Агиа Напа, е оживен само лятно време. Предлагащ достатъчно интересен нощен живот и атракции за летуващите, той може спокойно да се счита за един от любимите ми градове в Кипър. А какво китайско хапнахме там...не съм сигурен, дали беше точно китайско, макар да беше предложено като такова. За да е по-интересна историята, може би, трябва да загърбя професионалните си убеждения. Да кажем, че не ни хареса, особено. Но пък една бира "Corona" с две резенчета лимон оправят положението. Не знам защо Дебелия поръча точно по две резенчета за двама ни, но съм убеден, че има нюх към тази бира. По пътя минаха група рокери, с името на бандата им, щампирано на якетата. Изглеждаха като извадка от филма "Wild Hogs", и това определено ни накара, в продължение на няколко минути, да се замислим за подходящо име на нашата "банда". Така и не измислихме, а може би, това ни прави една уникална "банда" от двама, които, чисто и просто, знаят как да се забавляват в този кратък живот, без да дават имена и определителни.

И ето ни обратно в Агиа Напа, обикалящи, забележете - пеша, по клубната улица на куротния град (разбирайте село). Не съм сигурен, дали хората идват тук за да се забавляват или за да се надрусат, напият и ... а може би за тях, това е забавата? Ограничено, доста ограничено от към мисъл и съдържание. Жалко, а можеше всички да сме такава сплотена бандичка мотористи и отново наркотици, алкохол и ... :)))
Стана никое си време, или поне ние, бяхме свикнали, да си лягаме преди изгрев слънце. Прибрахме се и, разбира се, тъй като нямаше как да си пием бирата на басейна, на покрива, си я пихме с бармана Борис, а после и на климатик в тясната стая. Още помня физиономията на дребния, мургав, къдрокос кипърец при вида на двама, двойно по-едри от него рокера, настаняващи се в стая с две долепени легла, едно до друго. Или ни се чудеше или ревнуваше. Кипърец, иди го разбери.

... и на края правя кратка пауза за доброто изпълнение на Дебелия с мотора си. Толкова плавно и синхронно засурка мотора при излизане от прашната улица. Такъв слалом, такъв финес, такъв замах в кормилото. До последно вярвах, че го прави нарочно, докато не видях изплашената му физиономия, докато вдигаше мотора от земята. А аз бях спрял колите зад мен, за да му се радват, а той си помисли, че за да не го прегазят. Виждате ли, дори между великите умове има разминаване в мисленето. А сега да поспим, защото утре ни очакват Лимасол, Тродос и Пафос...или поне така ние си мислихме...

Моята Никозия...

Тъкмо се прибрах в дома си, в Пафос, бях в почивният си ден в добрата, стара Никозия. Град изградил една самостоятелна личност - моята. Град от спомените ми, там където са приятелите ми, моменти от миналото, избликващи в мисълта ми след всеки ъгъл, всяка улица. Там, където оставих старата любов, там, където се чувствам "като у дома си". Приятелите, познатите и онези спомени към които се връщам всеки път, когато стигна границите на града.
След релаксиращото нощно пътуване с мотора си, музиката през пътя и мислите лутащи се в миналото, настоящето и бъдещето, стигнах и МОЛ Madison, и стария МОЛ, и главният светофар в началото на града, и ето отново, последните 3 години се завъртяха в главата ми. Носталгично настроение смесено с идеите за нови и интересни преживявания по време на престоя, който предстои. Всичко започва отначало за мен, всеки път, когато се завърна в Никозия.
Лятото там е адска жега, един пустинен образ на този хубав но застаряващ град. Нощта беше немислима, не и по начина, по който се очаква да се изкара - в сън. Без вентилатор, с три отворени врати и легло плувнало в пот, аз се въртях цяла нощ. Не спах, но и не съжалявам, мисълта за предстоящият ден ме крепеше...макар и изморен, макар и изпотен, но щатлив, че отново съм в града от спомените си.
Денят дойде по - бавно и от коледните празници, имах чувството, че никога няма да се покаже слънцето на хоризонта, за да мога да измия подутите от безсъние очи и да се отправя на път. Предстояха срещи с приятелите ми. И тъй като рано сутрин нищо друго не е така приятно, както няколко партии шах с Виорел, аз се отправих към старото място където се чакаме, за да се порадваме така, както ние си знаем най - добре. Игралната зала "Блиц" беше затворена за месец, или по-точно работеше само вечер, което за нас - тези, които я посещавахме само рано сутрин, беше като да не работи изобщо. Креативната мисъл ни разходи до старото ми работно място - Mike's square cafe, там където щяхме да играем шах, да хапнем английска закуска, както готвача Шедри я приготвя за мен, специално, и да видя усмихнатите лица на старите колежки и настоящи приятели. И кафето с Гери и Надето, и времето прекарано със Ели в градския басейн, и следобедната закуска в Il Forno, и Иво, и Михо, и Мими, и Кличко...и всичко което ме правеше щастлив...
Вечерта дойде, слънцето се скри, така и не можахме да се видим за трети отложен път с Натаса, а така исках да видя усмивката на старата любов... Другият път, поне така се успокоявам и надеждата остава.
Беше топло но слънцето се беше скрило, така можех по - спокойно да нахлузя рокерските дрехи и да се отправя на пътуване по магистралата. И отново музиката в ушите, и отново колите покрай мен, и пътя към спокоен и монотонен Пафос. Кратката разходка в Лимасол ме зареди с настоение, което само млади хора разхождащи се вечерно време, събиращи се за да се радват на живота пред тях, могат да предизвикат подобни реакции в леко меланхоличното настроение с което пътувам отдалечавайки се от моята Никозия.
И ето, че пристигнах в Пафос, час и половина път, 150 километра и мисли с висока скорост, преминаващи през главата ми. Пред нас ме чакаше Стоян, после дойде и Мустафа, кратък разговор и ето, че съм вече пред компютъра си, говорим си с майка ми, чрез скайп. Да живее технологията и безплатните разговори с тази полезна програмка.
Сега съм сам! С наргилето пълно, и тютюн с аромат на банан, бира Germania, песните на Tracy Chapman и мисли отправени към неизвестна посока. Една мисъл се откроява от другите лутащи се - скоро пак ще се завърна в града от спомените ми, в моята Никозия...

С гордост, тъга и доза ирония към реалността...

Датата е 19.05.2010г. Пия Нес кафе със сметана, добре разбъркани преди да сложа горещата вода, както леля ме е учила, и си мисля за живота ми през последните седмици. Явно ми дойдоха в повече негативните емоции, щом взех дневника си и записах:

"Поредните обрати в живота ме подтикнаха да се замисля за стойността на стремежите ми и пътя по който съм поел.

С годините забелязах, че колкото по-високо се изкачваш в дадена йерархия, толкова повече проблеми и високопоставени особи срещаш. А при тях всичко се прави с по-голям размах, по-мащабно. Каквато висотата на позицията-такъв и мащаба на размаха.

Сега се намирам сред по-висока среда в професионалната сфера-5 звезден хотел на остров Кипър. Там, както и на предишните места, има собственици, мениджъри, шефове и високо поставени лица. Но тук, съвсем закономерно, те се ползват с влиянието, протекцията и позицията на 5 звездното си равнище. 5 звездни собственици, 5 звездни мениджъри, 5 звездно ръководство...5 звездни изисквания, 5 звездни комплекси, проблеми... и така всичко е в големи размери в сравнение с "по-малките" работни сфери. Разликата е в цената и мощта на "играчките" с които си "играе" 5 звездното общество!

Постепенно осъзнавам, че 5 звездната практика, заплата, сертификат, позиция... изискват повече жертви, себеотричане, двуличие и пошлост. Т.е колкото по-високо, толкова по-трудно се задържа човек там и толкова повече проблеми има. Мечо Пух, доволно и мъдро би повторил: "Колкото повече, толкова повече"

Но, нали аз исках и все още искам 5 звезден опит, известност, блясък...или само се заблуждавах? Към това ли се стремя? Или по-точно, това ли трябва да гоня и преследвам в живота си? 'Да имаш или да бъдеш", може би, това трябва да се запитам първо. Дали да имам тази слава, авторитет и репутация на 5 звезден кулинар или да бъда такъв вътрешно, за себе си, а не за пред света. Кое е по-важно за мен? За мен!!! А не за пред света! Когато "зная" сам за себе си, постигам спокойствие, хармония. А когато доказвам себе си чрез отражението от заобикалящият ме свят, получавам само косвено задоволяване на Егото, нищо истинско и първично. А след този ред на мисли, кое предпочитам? Разбира се, че хармонията от "истинското усещане за себе си" е важно за мен, но също така важен е и одобрителният поглед на заобикалящият свят. Нека бъдем реалисти. Живеем в общество, а не като единаци. "В Рим живееш като римляните", а в обществото-като част от него.
За това, трябва да намеря "златната среда"! Там където не вървя срещу себе си, но и не се превръщам в раковата клетка на обществото, самоотлъчвайки се като саможива единица. Колко елементарно и същевременно неимоверно трудно.

Аз съм Chef de partie в 5 звезден хотел. Това е тук и сега, значи това е реалността! Т.е не е било или се надявам да е. То е!
Това е моята реалност в момента. И в тази реалност, приемам или ако не, то трябва да приема и другите аспекти от реалността. И като 5 звезден Chef de partie, аз имам над себе си 5 звезден комплексиран главен готвач, 5 звездни, още по-комплексирани, мениджъри и разбира се, "главата" на вече вмирисалата се риба - собственика на този 5 звезден хотел.
Трябва да приема и другите реалности покрай моята, а именно - 5 звездни двуличия, некадърност, лицемерие, безобразие и проблеми. Всичко което го има "по-долу" от 5 звездното нито, но тук, то е с по-високо самочувствие и наистина по-мощно. Понякога си мисля, особено след събитията от изминалите дни, дали хората "по-долу" нямат по-смислен, по-спокоен и по-независим живот? Може и да се лъжа, но сега си мисля точно това. И дали, когато си бях в родината в онзи следобед, когато гледах към двора на село, не се докосвах до "истината", до спокойствието? Там на село, в двора, сред тревата, овошките и посевите. Нещо тъй просто, нещо тъй примитивно, нещо тъй истинско, в унисон с природата. Там няма 5 звездни изисквания, нито 5 звездни проблеми...да, няма и 5 звездна заплата и позиция, но има свобода. "Блажени са невежите", като в случая имам предвид обикновената, незацапана от алчност и просперитет, мисъл човешка.
Но и там си има хора с позиция, от които ти зависи двора. Други шефове и проблеми. Дали годината ще бъде плодородна, дали няма да окрадат двора, дали ще изкараме месеца...и дано не падне слана или не дай си Боже, градушка...

Да, всяко ниво на социалната и обществена йерархия си има своите, малки или по-големи, проблеми. Явно всичко зависи от това, какво искаме да бъдем ние за себе си, по индивидуални стремежи и убеждения. И дали ще копаш двора на село или ще си сред 5 звезден персонал, зависи от това дали приемаш и желаеш реалността. Нито това, което е било, нито това, което ни се иска да бъде, а това, което е, тук и сега.

Моята реалност ми подсказва, че е време да се стягам за работа. Часовникът сочи 13:28 т.е след един час, само, започва поредният работен ден. Ще се кача на мотора си и ще се отправя на 5 минутно пътуване към 5 звездния хотел, за да видя 5 звездните си колеги и 5 звездните си комплексирани началници...5 звезден кеф, нали?"
И дано хората с по-слаба фантазия, не се вкопчат в думите и примерите като частност. Всичко е с по-голям смисъл и интерпретация...всъщност, както и да е...

02.05.2010 Последна нощ в старата квартира

Разлистих дневника си, тези дни, и след кратка ретроспекция отделих някоко момента от последните месеца, които ще запомня с качеството на промяната, която те донесоха.
Един от тези моменти бях записал късно вечерта на 02.05.10 след като осъзнах края на един период от живота ми зад граница. Ето какво записах:
"Последна нощ в моята любима стая в Никозия! Три години, почти и толкова спомени...
Сега като се замислих ми стана тъжно. Да, края на нещо е началото на друго, но това едва ли заглушава мъката по отминалото.
До преди малко стягах багажа си, всички чанти вече са пълни с вещи, които ползвах последните години, същите, които ще ползвам и в новия град, и в новата квартира. Когато гледам всички тези предмети, всеки от които със собствена история, наредени до стената на една, вече пуста стая, без топлината на дом, се замислям за емоцията от промяната. Цялата тази еуфория по нещо предстоящо...от нещо ново.
Но всъщност, когато си "в емоцията" не осъзнаваш "истинската" емоция! Т.е не осъзнаваш какво всъщност "празнуваш" докато въодушевлението не утихне. Тогава реално може да кажеш, дали си е заслужавала цялата тази еуфория. Дали истински си "празнувал" нещо ново или си се опитвал да забравиш края на друго. Все пак монетата е от две части, различни, едната е противоположна на другата...и все пак НЕРАЗДЕЛНО свързани!"
За това, сега като се замисля, сякаш, "празнувах" със сълзи прикрити от булото на радостта...

Отново сам, в търсене на нова държава за покоряване

Мина време от последния път, когато писах в блога си. Бях го оставил на страна. Имах други неща, които ме занимаваха през месеците до сега. А те не бяха едно и две. Много неща се промениха и още много ще се променят. Сякаш символизирането на татуировката ми, ме преследва всеки ден, сякаш точно това е живота ми - една пълна и постоянна промяна. Само дневника ми се покри с мастило описващо чувства, емоции и промени ден след ден, та дори час подир час.
Все пак „всичко се променя”!
Една кратка ретроспекция показва бурното и бързо развитие в професионалният ми живот, любовите оставили следи след себе си, приятелите в различните градове и държави...всичко минало покрай мен и съзнанието ми. А какво минало само.

Професията:
От помощник готвач в стола на Международен панаир Пловдив, през Seebad Ahlbeck Германия, готвач в пицария Il Forno в Никозия, после в Sitio, заместник главен готвач в Pane e Vino главен готвач в Marzano, Le Tableau, главен готвач отново в Mike’s square café, и сега Chef de Partie в 5 звездния делукс хотел Asimina в Пафос...

Любовите:
Края на връзката ми с Катерина постави основите и на заминаването ми извън родината. Една крачка нагоре в професионалното ми развитие, в търсене на нови неща, нови запознанства и ... опит да съм далече от момичето, което обичах толкова силно (последното така и по детински не разбирах, че е невъзможно). На кипърска земя преживях другите жени в живота си. От Мария през Мира, Чила, Алекс и Натаса...ах, да Натаса, може би причината да напусна, този път Кипър, в търсене на крачка нагоре в професионалното ми развитие, нови неща, нови...това вече го минах преди 3 години, така и без успех. Но ето, че сега съм отново сам, без жена, която да запълва сърцето ми. А колко лесно е когато имаш човек до себе си (за конкретна част от битието става въпрос) не си сам, не ти липсва нежност и любов, насочваш усилията си към другите кръгове на живота. Работа, хоби, приятели, мисли, те са на „дневен ред”, любовта я има, мислиш за другите неща, които по лесно се подреждат, когато имаш силата от това да не си „сам”, да не си самотен. Имаш и подкрепата на половинката...докато един ден се оказва, че отново си сам и тръгваш да дириш пътя, самотен и сломен от раздялата...аз си купих мотор, така се придвижвам по-лесно, но все така - самичък.

Приятелите:
Вече не живеем заедно с Михо, аз се приместих в Пафос, няма ги и Елито, Виорел, Гери, Мими, Нина...и още десетки, които съпътстваха живота ми на острова. Сега компания ми прави Стоянчо, поне той се завърна от Англия, за жалост разочарован. Сега двамата оплакваме съдбата на гурбетчията и посрещаме несполуките в любовта, един-два пъти в седмицата, когато се видим, тъй като той живее на майна...
Нови запознанства имам и в новия град, но едва ли някой ще остане за дълго, макар, че не бих се захванал с прогнозиране на такива неща.

Хобита:
Три неща запълват, свободното ми време – наргилето, бирата и любимият Kawazaki Vulkan. Като се замисля имам и книгите си и дневника си, абе не мога да се оплача от хобитата си, макар че партиите шах с Виорел ми липсват истински. От бирата спортното ми, едно време, тяло започна да изглежда някак си по – кулинарно. Като се замисля само книгите и дневника ми харчат малко финанси и мога да си ги позволя където и да отида по света...
А да, сега съм се захванал с тази мисъл – следващата ми стъпка, и тъй като нямам жена до себе си да обсъждаме заедно миграцията, сам ще се заема с предприемането на следващата си цел. А именно – кулинарна държава, където ще мога да развивам професионалните си умения, тъй като Кипър определено не е подходящото място за experience in the culinary art. Какъв ти арт, като тук няма и един класен fine dining ресторант където да развия уменията си. Дори и в оплюваната от всички родина България има повече елитни и добри заведения от колкото тук. Кипър ми даде много опит, време е да го развия някъде другаде, някъде където кулинарното изкуство не е мит. А до тогава, нека разгледам отделните етапи, които ме докараха до тук...

Онази младежка любов! Истинската и неподлежаща на фалш, тази на двама млади и непосърнали, все още, от мъките на несподелената любов, от покварата на модерното материалистично мислене. Тази любов остава във вечността, една и съща, непроменена. Винаги там – в сърцата на вече порасналите младежи, напомняща за годините на невинност, в тези, в които не поставяхме стени пред себе си, предпазвайки се от ударите на несподелената любов, в годините, в които истински обичахме...

Докосването! На любимият човек, на нежната и гореща длан, която, създадена, сякаш, само заради това си качество, нежно ни приспива късно вечер и още по - нежно ни разбужда на сутринта. Докосване с любов, едно различно, отличаващо се от всяко друго докосване, оставящо следа на блажено спокойствие и сигурност, че не си сам, че има някой, който те обича, който “просто” те докосва. Допир, неугасващ в спомените, вечно пламтящ, готов да се разгори всеки път, когато съзнателно или не, се върнем назад в годините на младежката любов...

Усмивката! Онази невинна и искрена, която винаги търсим във всяка следваща любов. Която така трудно разпознаваме под маската на страха. Страх от разочарованието, от несподелените чувства, от поредната “грешка”. Усмивката, карала ни да правим всичко възможно да я задържим, там и вечно грееща, за нас, за нашето самочувствие на разумни същества, даващи любов и искащи още от този божествен наркотик...

Очите! Този прозорец към душевното състояние. Пламтящи, играещи от въодушевление очи, търсещи и проследяващи всяко движение, всеки трепет, всеки жест.
Дълбоки и истински, като самата любов, тази, която ги прави така желани. Този поглед, който търсим и заради който живеем. За да го зърнем пак, за да ни погледне отново и пак така ... влюбено.

Лицето! Най – красивото, което сме виждали. Смеещо се или плачещо, като огледало, от което може да преценим, какво сме направили самите ние. Дали сме му дали любовта или сме го лишили от нежност, дали сме се усмихнали, докоснали или погледнали така, както и на нас самите ни се иска да сме. Това лице изпълнено с емоция, под волята на най – истинското чувство – любовта.

Косата! Тази коприна с която галим ръцете си, тази която покрива лицето на любимият човек, който ни докосва, който ни се усмихва, този който ни гледа влюбено. Тези спускащи се красиви коси, които всеки иска да докосне, поне още веднъж, през земният си път...

Спомените! Които ни съпровождат през целият живот. Тези, които не се променят и не избледняват , не и когато са свързани с любовта. Можеш да забравиш име, цвят на очите, цвят на косата, дори и лицето да избледнее като образ, НО никога, никога не забравяш емоцията, когато си спомняш за любовта, когато се завърнеш обратно към погледа отправен към теб от миналото, нито за тъгата, нито за сълзата, която несъмнено си пролял за да може тази любов да остане такава, каквато е – най – истинската, най – милата ... онази младежка любов!

За моята младежка любов!

Моята сладка Алекс

Тя си беше такава!

Едно слабичко, усмихнато момиченце на 23. И макар годините да си вървяха, тя не се променяше значително. Всичко си беше по старо му. Позитивното и по детски мислене, цялостната и идеология въртяща се около нейното съществувание, искрената и усмивка и нежните ръчички, слабите краченца и зачервените , от срам най – често, бузки. А да, и онова сладко „р“ което така и не беше надраснала. Всичко си беше по старо му...или почти всичко. От както остана да живее самичка, тя видя много нови неща. Видя живота под друг ъгъл. 180° градусова промяна, придружена от повече отговорности, повече време за мързелуване и естествено лично пространство...малко апартаментче в големият квартал на Пловдив – Тракия. Едно лично местенце за усамотяване, бурни нощи, безделие...абе за живот бе майна, за живот! Времето прекарваше между лекциите в университета, преводите на книги от руски в домашна обстановка, сексуални деяния, също в тази обстановка и естествено сън. Ооо да, тя обичаше да спинка. Може би, защото не и се отдаваше тази възможност, толкова често.

През изминалите няколко години тя разбра, че живота не се базира само върху парите или сухото, какво тя им казваше. Разбира се че не, има други по-важни неща като...банкови сметки, чеково разплащане и разбира се фонд „Пенсии“. Последното стана доста актуално след оценката върху живота и която тя самата си беше дала преди няколко дена. На къде вървя и къде отивам? Освен актуалните в случая обиколки из европата, тя се замисли и за годините след трудова активност а именно – пенсионните. Не бе, не че и беше наложащо ама тя си обичаше мързелуването , а и защо и беше да чака стари години за да си мързелува, като може от сега да го прави...

Тя беше еманципирана личност. Т.е всички за мен работят, всички мен слушат и всииииичко около мен трябва да се върти...тя така си обясняваше тази думичка. А колко сладка беше като я изговаряше, особено в края, където пресъстваше и „р“-то. Тя беше упорита. Научи се на самостоятелност и трудолюбие ... добре де, последното се очакваше да се случи в най-скоро време, но нека не издребняваме. Имаше сила и воля. Събуждаше се сама, сама закусваше и сама си оправяше завивките на леглото. Абе определено си беше самостоятелна личност. Оформен и деен характер достоен за уважение. Впрочем „оформен“ с „о“ или „у“ се пише. Както и да е, тя знае как. Нали превеждаше книжките сама. Това ти пунктуация, логическо навързване, апострофи, все неща които другите на нейната възраст бяха оставили в старите ученически чанти от 7 клас. Моята къде ли е? За това ви говоря, тя си я пазеше. Беше много подредена, всичко си имаше своя ред в нейната стаичка, какво ти стаичка, в целият апартамент цареше ред. Дори моливът с жълт цвят си беше на старото място в бюрото с жълтеникаво - черни следи. Те бяха заради последният запой на домашно условие, когато извади моливите и започна да пише писмо на гаджето си – ботевист. Тогава за пръв и последен път обърка местата на моливите. Но така и не намери време да заличи следите от деянието си след употребата на 4 големи водки,сок ябълка и наситено червен мавруд със стипцава следа по езика, реколта 84 - перфектната година... Хем знаеше, че и е забранен ябълковият сок.

Но както и да е, всеки си имаше своите недостатъци, а нейните се свършваха с това. Тя беше прекрасен човек. Искаше любов и даваше такава. Макар малцина да бяха се насладили на дащността и, чак в Кипър се носеше мълва за еродираността и на тази тема. Тя беше риба и като такава тя обичаше да е свободна и да плава в свои води, а това често означаваше обиколки от България през Испания, Италия, Гърция и прочие. Абе риба си беше. Отваряше уста и поемаше дълбоко...въздух, преди да заговори за чувствата си. Нежна и ранима беше девойката, макар високият и тон, оригването на масата и мъжките разборки да показваха обратното. Тя си живееше в свой свят, пълен с приказни герои, феи, рицари и едно твърдо и прилично голямо вибраторче, скътано прилежно в стария скрин, близо до леглото, на ръка разстояние от нея в легнало положение...идилия. Живот си живееше тя и прецизно обезкуражаваше мъжките набези за нейното сърце. Бранеше „девствеността“ си, не случайно я поставям в кавички, със зъби и нокти, макар и никой да не и я искаше. Тя беше малко наивно момиченце със амбиция да промени света. Да го направи по – добър, по – нежен и разбира се една малка фабрика за наистина издръжливи батерии, не като онези алкалните от рекламите, защото знаете ли, наистина си беше трудно да се захранва онова вибраторче. Колко малко искаше, а колко много даваше тя от себе си, моята сладка Алекс. Тя си беше такава.

И след почивката ...

Живот ли бе то, да го опишеш. А всъщност бяха само няколко месеца. Време в което, бях оставил настрана писането. Време в което или мързелът ме беше налегнал, или наистина кипърската жега оказа пагобно влияние, върху всякакво желание за оставане, за дълго, пред компютъра, подухван само от старият вентилатор. Нямах необходимото желание да споделям преживяното нито в блога си, нито в дневника си, макар че последният се облагодетелства с няколко странички със споделени емоции. Бях се притеснил за това, че може би, писането ще претърпи онзи крах, който имаха предишните ми амбиции за актьор, психолог, спортист, доктор, полицай... И тъй като знам, че всичко е за определен период от време, и нищо не е вечно, искрено се надявах, че минавам период без достатъчно муза за писане. И всичко ще си дойде на мястото в даден момент, когато емоцията надделее и почувствам нужда да опиша преживяното. Макар, че през последният месец и половина се случиха едни от най - превратните моменти от живота ми на острова, нямах достатъчната воля да седна пред монитора, а предпочетох жадно и егоистично да отпивам на големи глъдки живота си, вместо да споделям капна по капка събитията спряли дъхът ми. Защото както беше написал един мой приятел- „животът не се измерва с броя на вдишванията, а с броя на моментите, които ти спират дъха“.
Е, явно се насъбраха достатъчно такива моменти, щом започнах да се потя пред монитора на 38 градусови жеги, и забърсващ от време на време потта от челото си, да описвам преживяното през последните седмици.
...Ето, че отново съм сам на старият стол от “Flo Cafe”, в ъгъла на стаята, там където беше леглото на брат ми. След разговора с моя стар приятел – Тонков, седнах удобно, до колкото е възможно и започнах да пиша...
Последните няколко месеца се изнизоха толкова бързо. Те за това хората казват, че хубавите моменти преминават по – бързо от лошите. Времето лети, когато си щастлив. А аз бях. И още съм, благодаря на Бога за което.
А и като се върна назад в дните, виждам как моя свят и моята представа за него, се промениха. Коренно. Още брат ми беше тук, когато всичко това започна. А дали не беше по – рано? Не помня точно кога, но помня, че седяхме с Пепо в мексиканският ресторант, където Михо приготвяше любимият ми Nachos Grande, и разговаряхме за живота. Да, това беше и един от последните дни преди брат ми да се завърне обратно в родината. Тогава, когато аз трябваше, отново, да остана сам. За това, може би, тези последни моменти с брат ми се запечатаха в съзнанието ми. Масата в ъгъла, малката лампа на стената, мача по телевизора, който никой не следеше и никому не познатите песни на Шакира, звучащи от уредбата в заведението. Тогава бях откровен с брат ми. Така както никога преди, сякаш. Тогава споделих това, което толкова време криех от самия себе си, дори – жаждата за свободно мислене, неподлежащо на манипулация от общественото мнение. И тъй като ние сме част от общество, което коригира нашите сремежи, мнения и ценности по определени критерии за добро и лошо, правилно и не толкова, ние търпим корекциите, понякога с нежелание, а понякога с открита ненавист. Аз вече не издържах. Упрекван за голяма част от изборите които правя, от родители, роднини и приятели, аз бях достигнал своя предел. От там на сетне или трябваше да се примиря и мълчаливо да следвам “чуждата” орисия за моят собствен живот, или да се изправя пред “доброжелателите” и да заявя своята позиция. А тя беше коренно различна от тяхните представи за “умерено” изживян живот. Но аз вече бях набрал скорост. И след като брат ми, подкрепи моите виждания и цели, от там на сетне, никой не беше в състояние да промени това “просветление”. Чувството и емоцията бяха непознати за човек, който тепърва осъзнава силата на свободната мисъл и воля. Чувствах, че мога да полетя, ако го пожелая достатъчно. Тогава истински осъзнах безграничната свобода от това да моделирам живота си по свой, уникален, начин. А брат ми беше до мен и окуражаваше новите ми стремежи. Сякаш, той беше единственият, който истински желаеше моето щастие, без користни мисли, без егоистични подбуди.
Макар, че никога не съм виждал реални спънки от страна на родителите ми, аз съм изисквал тяхната благословия за всяко мое по – мащабно начинание. От уважение, от страх да не бъда неразбран, от чист навик... И като погледна назад, виждам как всеки мой нов стремеж, биваше приеман с нежелание, първоначално, а след време “обжалван” и одобряван от майка и татко. Те бяха тези, които се страхуваха да не се отклонявам от “правият” път, но и истински ме обичаха за да не спират личното ми развитие. И още от първите ми стремежи за музикант, актьор, художник, спортист, готвач, полицай, военен, доктор, психолог, студент по туризъм, гурбетчия в република Германия, а сега и в Кипър...те изявяваха себе си като истински родители – закрилящи, поучаващи, но и даващи свободно поле за изява на личността. За това ги обичам, но и поради тази ми обич, беше толкова трудно да им съобщя новите ми планове . А те бяха извън родината ми. Те ме тласкаха далече и за дълго в чужди държави за да се уча от най – добрите на кулинарно изкуство. Това беше моята професия, хоби и страст. И аз бих направил всичко, или почти всичко, за да се развивам и утвърждавам като добър кулинар и главен готвач. Това ми желание беше непостижимо в Кипър или поне не и в мащабите в които то беше в моето съзнание. Аз исках изява на световната кулинарна сцена. Като желан и способен професионалист. Но трябваше първо да премина през пътя за да стигна до там. А този път аз го виждах извън България, дори извън Кипър.
- Но нали щеше да се прибираш за постоянно другата година? - щеше да каже майка – нали тук е родината ти, тук сме ние.
Да, точно заради това щеше да ми е толкова трудно да им го съобщя. Но аз вече бях решен да преследвам собствената си цел. А красноречивост беше само част от способите, който щях да използвам при обяснението пред родителите ми. Не бих пропуснал възможността да последвам пътя, който виждах пред мен. А и тези думи като “за постоянно”, “завинаги”, “окончателно” не ми се нравят. И тъй като живота е достатъчно кратък и “непостоянен” не мисля, че има нещо сигурно и вечно, за да използваме тези думи толкова често.
Нищо не беше сигурно, както казах и на родителите си. Нито къде ще се уча на кулинарно изкуство, нито кога. Имах варианти и проучвах възможностите добре. Но, от всичко най – силно желаех френската школа - “Ле кордон Блу”. Самата мисъл, че мога да се уча в държавата която има някакво магнетично влияние върху мен, беше достатъчно вълнуваща. А и все пак именно Франция е меката на кулинарията.
Но естествено разгледах и другите опции. Имаше академии в Англия, в Италия... в България. И макар най – новата кулинарна академия на балканите да беше в родината ми, нямах желанието да се прибирам там толкова скоро. Под толкова скоро имам предвид години...
Всъщност много неща ме държаха далеч от родината. От желанието ми за опознаване на други държави, общности и хора, през стремежите за следване в някоя напреднала в кулинарията страна, до това, че свързвах България с нисък стандарт, ниска култура, завистливост и ... балкански синдром. Дано не бъда разбран грешно, аз обичам родината си, но не и деградиралата част от народа и. И аз съм от същото тесто, но се пека в “купешка фурна”. А в това е разликата в разсъжденията, стремежите и светогледа. За някой може да няма значение, но за мен има. А в момента това е важното.
След Германия и Кипър светогледа ми се промени. Виждах другата страна на нещата, други възможности. Не, че забравям от къде съм тръгнал, но не мога да отхвърля пътя, по който вървя сега. Както веднъж казах на брат ми - “трудно е да се върнеш в сянката, когато вече си видял какво е светлината”. А сега се чувствах добре, даже по – добре от колкото мислех, че мога да се чувствам извън родината си. Защото съм запазил родното в себе си и се старая да се уча от чуждестранния опит. На това, което в моята родина не бих научил. Същото, което след време мога да донеса и култивирам в моята България. Тогава, когато съм готов да се завърна. Със знания, устремен и зажаднял за известна доза “нисък стандарт, ниска култура, завистливост и ... балкански синдром”.

Сбъдната детска мечта

Детската ми мечта беше...
Как само звучи.
Предполагам всеки с „нормално“ изживяно детство, си спомня за онези, тайни понякога, копнежи, които имаме в детските си години. За онези желания, които нарушават невинният сън през ноща и екзалтират детското въображение през деня. Именно тези, които оставят, макар и мъгляв, спомен за цял живот.
...
Не мога да кажа, че за мен, купуването на ролери беше детската ми мечта, но щом десет годишното дете, успя да сбъдне този си блян, чак след 14 години и покупката предизвика същата идиотска физиономия, която би придизвикала преди въпросните години, значи може да бъде наречена така.
Всъщност това ми желание беше на път да се сбъдне, когато му беше времето или иначе казано, когато бях на десет. Имам предвид, че почти се сбъдна. За кратко.
За доста кратко.
За два часа.
...
Ето, че майка ни слагаше да си легнем по леглата. Но и двамата с брат ми знаехме, че няма да е спокойна нощта. Та нали татко се прибираше от командировка. Чакаха ни изненади. А ние подозирахме какви ще бъдат те. Абе, ние направо си знаехме. Нали татко беше звъннал по телефона на майка и попита за номера на брат ми. Е, за моя не попита, но той го знаеше, нали ми е татко.
А и тате знаеше, че децата му се вълнуват от тези обувки на колелца. Не, че другите деца от махалата ги имаха, но проблемът възникна от както кабелната телевизия беше прекарана в къщи и нашето образоване започна на пълни обороти.
И ето, че татко се прибра. През нощта. Всъщност има ли значение кога. За нас беше важното да се прибере с ролерите. Сън не спахме, както се казва, ролери да видим.
Изчакахме татко да заспи и в ранната сутрин открехнахме вратата на детската стая, за да можем тихичко да се промъкнем до кухнята, където се очакваше да бъдат подаръците. Успяхме. Без да събудим родителите, ние бяхме достигнали дестинацията и с освирепял поглед гледахме към чуждестранната стока. Естествено имаше и други подаръци. Сякаш някой го интересуваше. Важни бяха само двете кутии, подпряни до хладилника. Тези на които, рисунките по опаковката обясняваха съдържанието.
Нямаше по – щастливи от нас. Пред мен и брат ми стояха ролерите. От нас се изискваше само да ги разопаковаме, внимателно, за да не повредим ценната стока и да ги нахлузим.
Аз като по – голям, по – привилегирован и по – дебел от брат ми, поех инициативата и започнах да отварям едната кутия. С майсторлък успях да отстраня излишното велпапе от ролерите и започнах приятната част – обуването. Всъщност, май това не беше най – приятната част. Тя преключи с гледането. От там на сетне започна ... трудната част. Защото след като половината стъпало гордо превземаше всеки следващ сантиметър от ролерите, все по – трудно и по – трудно, осъзнах, че това не е моя номер. Ами да, объркал съм ги.
Това са твоите – казах на брат ми – Вземи ги.
Но те моите ми станаха – мушморока не си губил времето да ме наблюдава, а взел, че подхванал другия чифт.
Е как така, къде са моите тогава?
Чак сега се усетих – татковците също грешат! А аз? Аз няма ролери. Всъщност имам, но малък размер. Леле – мале, само татко да се събуди.
...
Време за размисъл и неприкрито недоволство.
...
Добре де, поне мога да положа старание и да се опитам да ги обуя. Та, те могат да се разпуснат с времето. Нали така ставаше с маратонките, ако изобщо доживееха първия месец, поради усиление занимания с футбол в махалата. Тогава, все още, не знаех особената разлика между пластмаса и кожа. А и защо ли ми беше да я знам, нали имах въображение.
Ето, че се вмъкнах в тях. И хайде на обиколките по коридора. Веселба, блъскане по стените и мазоли по краката. Два часа, но какви само!
А, нашите се събудиха. Всъщност, едва ли са имали друга възможност, като си помисля сега.
Време разделно, време за обяснения. А колкото до номера, той татко си мислел, че още нося 36-ти. Що за срам, та аз съм вече на десет. Мъж, та дрънка. А той ... объркал се човека. Не ме питайте как се примирих, и сега се чудя.
Но бащите са за това, да се съобразяваш и примиряваш с тях, а и само на десет, едва ли щях да стигна далече при евентуален бунт от моя страна. А и толкова обещаващо прозвучаха думите:
Не се притеснявай, ще ги продадем и ще ти купим други – рече татко. Е да, трябваше да се изчака, все пак за десет години бях осъзнал, че не всичко се купува при първо поискване.
Чаках. Чаках. Забравих с времето какво чаках. И така станах на двадесет и четери. И сега се сетих.
От няколко месеца ги наблюдавах на един стелаж в магазина – мечтаните ролери. Вече 44 номер и доста по – модерни от онези в детството. Явно беше настъпил момента. Днес. Сега или никога ... или след още четиринадесет години.
Пауза, мисля. Измислих го. Вече ги влача доволно към касата. Плащам. Какво улеснение са тези MasterCard.
МОИ СА ...
Само тази охрана на магазина дето ме гледа странно, сякаш не може човек да си потанцува в магазина.
След толкова години вече имам ролери. Не знам колко време ще ги карам, но това си беше като сбъдната мечта. Утре ще звънна на татко да му кажа, да не продава старите.

Писмо до Таня

Здравей, Таня.
Питаш как съм? Какво правя? И какви мисли минават през главата ми?
Ще ти кажа.
Мисля си за избора!
Ежедневен, дори ежеминутен. Постоянно, непрекъснато и безспирно ние правим своя избор, а резултатът движи живота ни в различни измерения. От едно състояние в друго и от една сфера в следваща. И всичко това зависи от избора, от посоката, която поемаме. Всеки път, естествено, изборът има различно качество. От жизнено важни дилеми, до това къде ще обядваме днес и дали пилешко с ориз да бъде или телешкото, заради вкусовите си качества и този нов сос, който днес са решили да сложат. Различни по качество, но все така важни за пътя. И всяка или почти всяка промяна, открива нещо ново, нещо различно пред нас.
Днес бях изпаднал в едно подобно състояние, което караше мисълта ми да се лута от едната крайност в другата. Чудя се понякога, колко противоречиви желания може да има една и съща линост – моята. Противоречиви като деня и ноща, като полюсите на магнита и все пак неотделима част от същата тази личност.
Размишлявам.
Съветвам се.
Осамотявам се .
Мисля и ... идеи, идеи, идеи. Но нищо конкретно. А какво ли очаквам? Отговора на това, какво да правя с живота си? Да, знам, не става от днеска за утре. Всичко е част от пътя. А и не случайно любимото ми определение за живота е - „той (живота) е това, което минава покрай нас, докато се чудим как да го живеем“.
Но точно сега ми е трудно да излезна от проблема и да организирам аргументирано стремежите си. Когато сърцето и поривите са в стихията си, тогава и разумът мълчаливо чака своя ред.
Всичко е цикъл, кръговрат. Сега мислиш, че си взел окончателно решение? Изчакай. Ще си мине по реда и то.
Нищо не ми липсва. Даже напротив – имам си всичко. И когато хората ме питат - Как си? - аз винаги се усмихвам и спокойно отговарям – Добре. Защото знам, че истинският отговор ще предизвика завист, защото истината е, че живота ми e това, което винаги съм мечтал да бъде. И с риск да се доближа до шизофреничните признаци, ще добавя – Аз съм в приказка, моята приказка.
Всичко е така, както искам да бъде. Професия, личен живот, успехи, планове за бъдеще ...
И ако нещо ме спира да изкрещя от радост с всичка сила, то това е малката доза здрав разум, който се бори с еуфоричното ми настроение.
Доволният човек е винаги щастлив, а недоволният – винаги нещастен. Просто? Не ,не е! Ако беше, нямаше да има толкова недоволни хора, а повече осъзнати, позитивни личности. Но истината не е за всеки, а и не всеки я търси.
И ако на някой му трябва бляскава кариера, хиляди, даже милиони в банкови сметки, коли, къщи ... то на мен ми трябва това, което вече си имам – любов към живота, не само, но любов към всеки момент, всяка минута.
Понякога вървя със слушалките на ушите, слушайки любими песни, наблюдавайки всеки организъм, всяко движение. Ритъм. Вечен. А ние се опитваме да променяме живота. Нищожни опити на нищожни твари. Можем да променим само себе си, само нашия светоглед. И нищо повече . Всичко друго са просто опити.
Живота е това, което е. Нищо не му липсва, всичко е перфектно. Само ние хората не осъзнаваме това, само ние не постигаме баланс. Ние и нашето съзнание.
Може би ако сложим съзнание на един камък и го хвърлим, той ще си каже – Летя, защото искам. Защото има по – висша идея от нашата, макат да поставяме на пиедистал човешкото.
...
Отклоних се много. Но така става, когато съм емоционално презареден. А и когато пренареждам приоритетите си, се чувствам най – уязвим. Най – открит за манипулация.
Какво искам от живота? Отговорът би бил един микс от писателската страст от филмa „Secret window“ и кулинарните стремежи от „No Reservations“.
И ако преди прагматичността движеше стремежите ми, то сега бохемският начин на живот променя визията им.
Дали да се установя на едно място и да започна да „живея“ по представите на средностатистическият човек или да обикалям света в търсене на музи за писане и опит в професията си? Две толкова крайни представи за изживян живот. И тъй като, той рано или късно свършва, май не бива да губя толкова време в мислене.
Де да беше толкова просто.
А може би е? Не е ли по - добре да се наспя за да избистря ума си?
Живота е това което е в момента, резултат от миналото и настоящи опити за проекция на бъдещето. За това, както казват руснаците - поживем увидим. И ето, че за пореден път достигнах някакво решение. Може би е моментно, може и да не е.
Кой ли залъгвам? Естествено, че ще има и още терзания по тази тема. Но най – важното е това, което осъзнах през минутите, пишейки писмото, а именно :
- Живота е твърде кратък за да го пропилея в пасивност - провикнах се от тоалетната, в опит да обясня на брат ми, какво съм решил.
... дано някой ми припомни това, следващият път, когато падна духом.
До нови срещи, Танче :)

Родени свободни и въпреки това в окови!
Норми, ценности, правила, формулировки създадени за да има колкото се може по – малко отцепници и инакомислещи. Обществено мнение налагано върху отделния индивид, трескаво търсещ своя път за изява като самостоятелен, уникален по заложби и мислене, организъм. В общество, агонизиращо в отчаяни опити да се категоризира всеки вид реакция, в такова, в което се смята за ерес своеволният поход на самоизявилите се за „свободни“ индивиди.
Защо ли толкова често се замислям за правотата на „общото схващане за нещата“? И защо с всеки изминал ден все по – малко, то оказва своето влияние върху мен? А може би вече няма значение или поне не такова, каквото имаше преди? Семейство, роднини, приятели, колеги, познати... Кръг в който всеки бива манипулиран в резултат от нормите приети за „нормални“. Кръг от който все по – малко личности успяват да се откроят и да избуят нагоре, но като цветя, а не като плевели, поглеждани с насмешка и порицание от останалите, тези за които „кон с капаци“ е само литературен израз, но не и метафора. Колко трудно всъщност е това, да се разграничиш от общественото мнение и да погледнеш на живота си като „твой“, такъв, който може да бъде моделиран по твой вкус, без да се взима предвид високото ниво на холестерол на един, гастрита на друг или запека на трети, а по твой вкус. И не всеки път да се осланяме на това дали е „вкусен“ нашият живот по „апетита“ на другите. За това всеки сам си „сърба супата“ и ако за някой е солена, то за други е безсолна, а за мен...за мен си е точно такава, каквато сам си я надробих - по мой вкус!

Колко сме нищожни!
Едни малки същества с разум и поставено на пиедeстал его.
...
Завих зад ъгъла и пред мен се извисиха стените на манастира. Каменни стени пропити със спомени за миналото, за време, турско, такова каквото малцина живи помнят. Спомени за войни и смърт, за дребни човешки твари рушашти това, което други преди тях са построили. За саможиви гниди развяващи байряка на възвеличалите се единици. Тези за които, сякаш, цялата вселена е създадена, само и само, за да модат те да бъдат родени, паразити за които въртенето на земята е акт на поклонение пред тяхното присъствие.
...
Какъв микс от емоции се завърта всеки път, когато стъпя тук. А защо ли идвам толкова често? Може би за да почувствам атмосверата от това което е било, от миналото. Минало принадлежало на великите „строители“ и „рушители“. Тези, които са оставили отпечатък от присъствие на разум. Разум понякога градивен, понякога деструктивен ... и все пак разум.
А дали щеше да има тази си стойност манастирът, ако не беше преживял всичко това? Ако не беше свидетел на гения, виновен за изграждането и разрушението, за тези два, тъй нужни за кръговрата на живота, похвата.
А може би точно поради това, времето прекарано тук е толкова ценно за мен. Защото допирът с великото ме кара да виждам двойствеността на живота. Жаждата за добрина породена от гневните удари и завистта пред погледа на красотата. Кратък пример за взаимовръзката и неделимостта на градивните елементи на живота....
Винаги, когато обстоятелствата го позволяват сядам на маса в средата, поставена специално за мен в центъра на манастира, близо до малкия храм, под младия нар. Там където шарената сянка, отдалечеността от хората и заобикалящите ме каменни стени, правят момента магичен. Сам, в повечето случай, с чаша турско кафе и мисли разпиляни, някъде там, където всичко има своя ритъм и своята малка но важна за целостта, роля. И винаги с фон от музика, красива и вечна, само такава, каква е присъща за такова място. Място на което всеки би се почувствал значим, макар човешката единица да губи своята стойност пред величието на манастира.

Попитал човекът своя Бог:
- Какво мислиш за нас хората, Боже? За човеците - твоето най – велико творение.
Бог го погледнал замислено и с божественото си целомъдрие отвърнал:
- Знаеш ли? Много странни сте вие хората. Чудя се на едно нещо най – много. Защо след като съм ви дал един живот, за да го изживеете в последователност, вие винаги бързате да преварите и после страдате за “избяганото” от вас време? Защо когато сте млади не живеете като такива, не се оставяте на буйните младежки години, които ще ви подготвят за по - нататъшния живот? Та нали за това са те, за да покажат на младия индивид цялото величие на живота, добрите и лошите, смешните и тъжните, приятните и неприятните неща от него. За да го научат на “изкуството на живота” и схващането му като една цялост в следствие от направените “грешки” , грешки, които Аз наричам “път”.
А после като остареете започвате да съжалявате за отминалите хубави, младежки години и за нещата, които сте можели да осъществите. И така не осъзнавате привилегията и красотата на старите години. Привилегията, че сте ги доживяли и красотата от това да погледнете назад и да видите “следите” оставени подир вас.
- Кажи Боже, как да го живеем по – правилно? – рекъл човекът.
- Няма правилно и неправилно, човече, всичко е част от пътя. Път, който следва моя замисъл, този, който ще ви посвети в “тайните”, стига вие да се научите да ги разпознавате. За това всеки етап от живота е даден за да се учиш. За това не страдай по отминалото време, а гледай с очакване към настоящето, защото тук са новите уроци, а бъдещето ще те приветства със следващите...

Когато затворих вратата на апартамента след мен, не предполагах, колко отпаднал от насъбралата се емоция, мога да се почувствам. Дали беше от натоварения, но интересен работен ден, от тренировката във фитнес залата, която изразходи енергията ми или от многото контакти и разговори съпроводили делникът, не знам.
Може да си внушавам – помислих си аз. Може, но едва ли.
Половин час след това, едва довършващ разговора с родителите ми, реших, че най - накрая водата се е стоплила и мога да взема, тъй желания душ. А след него, опитите да подтискам налегналата ме умора, бяха все по – трудни и по - осезаеми. Имах нужда от почивка или релакс, както обичам да казвам, галейки полиглотските си заложби.
И ето, че след като измих чиниите, напомнящи ми за отминалия преди два дена имен ден, прибрах прането, проверих mail,skype,facebook,blog...да не забравя и няколкото интересни статийки, прецених, че леглото не е толкова далече от мен, все пак. Пуснах любимата музика за лежерно релаксиране, и sax for sex зазвуча в умерен тон ...макар без съпровод от секс. Голямата свещ, чийто пламък едва щъкаше скрит сред стените от восък, предаде, освен аромат на ванилия, един различен, задушевен щрих на самотната вечер. Отпуснах се на леглото и забравих за всичко. Загасих светлината от лампата и единственото нещо, което се движеше, беше пламъкът от кремавата, ароматна свещ, разхождащ се ту плавно, ту сприхаво из стаята. Каква идилия, каква атмосфера. Едва ли бих желал нещо друго сега. Заслушан в божествения звук на сопрано саксофона, притворил очи, с разпиляни мисли и спокойно изражение, аз събирах сили за остатъка на вечерта и мисловно проектирах нещата, които предстоят. Така отмарям от натовареното ежедневие, така релаксирам в малкото свободни минути, тези, които правят плавен прехода от натоварения делник към...малкия празник - свободната за моделиране по мое желание, вечер.

09.04.09

Бяхме седнали с брат ми и Михо в заведението, което след интервюто се очакваше да стане моето ново работно място. Настанихме се на най-хубавата маса или поне така наричаме онази от която можеш да наблюдаваш минувачите по най - скъпата улица в Никозия - Stasikratous. Времето беше слънчево и горещо, даже необичайно горещо за първите, всъщност за които и да е, априлски дни. Интересното бе, че дори аномално топлите слънчеви лъчи бяха в унисон с пролетното настроение, което можеше да се усети, както в нас, така и в хората, търсещи полъх хлад под сенчестите места на улицата, докато се движат в ритъма на ежедневието. Сякаш, само ние тримата бяхме намерили нашето място, това под шарената сянка на заведението. Моментът беше един микс от пролетна треска и моята треска – тази на кандидат за работа.

И тъй като стремежът ми за израстване като професионален готвач ме доведе тук, аз бях психически подготвен за пореден път да бъда изслушан и да представя биографията си, но естествено след първата чаша кафе за деня. Сервитьора беше напълно съгласен с мен и не закъсня с поръчката. Всъщност келнера ми беше познат от някъде. Странно. Бях го виждал ... да сетих се, в Mondo! Заведение на две преки от тук. Но, някак различно беше този път. Излъчването, първото впечатление. Коренно различно от това, което остави в мен последният път, когато го видях. Това бе направило впечатление и на двамата ми другари по маса, те също бяха на това мнение.

- Първото впечатление НЕ е най – правилното! - констатира брат ми.
- Да, но все пак може да се окаже и такова – добави Михо.

„Всъщност и в двете има истина, така, както и двете са непълни като самостоятелно определение“ – помислих си аз и не забавих да добавя:

- Ако някой е оставил впечатление, едва ли то бива грешно или правилно ... то е част от комплексната характерност за човека. Нито можем да определим някой като негативен, само по първото впечатление, нито можем да отхвърлим тази черта на характера му. Все пак всички сме едно кълбо от емоции и в различните моменти реагираме с различни части от инструментариумът на емоциите си. Така, че едва ли първото впечатление за човек може да се приеме като базово и непоклатимо. Все пак като част от цялото.

Ами, ако вземем предвид нашето моментно настроение и от там на сетне цялата метаморфоза, която настъпва при впечатленията ни ... - в този момент дойде сервитьора, за да ми съобщи, че мениджъра отсъства в момента и утре ще може да ме приеме.

Така завърши сутришното кафе, интервюто и темата, която ни вълнуваше ... и всичко това на чаша топло кафе. Затова апелирам, хора – пийте сутришното си кафе!