Моята Никозия...

Тъкмо се прибрах в дома си, в Пафос, бях в почивният си ден в добрата, стара Никозия. Град изградил една самостоятелна личност - моята. Град от спомените ми, там където са приятелите ми, моменти от миналото, избликващи в мисълта ми след всеки ъгъл, всяка улица. Там, където оставих старата любов, там, където се чувствам "като у дома си". Приятелите, познатите и онези спомени към които се връщам всеки път, когато стигна границите на града.
След релаксиращото нощно пътуване с мотора си, музиката през пътя и мислите лутащи се в миналото, настоящето и бъдещето, стигнах и МОЛ Madison, и стария МОЛ, и главният светофар в началото на града, и ето отново, последните 3 години се завъртяха в главата ми. Носталгично настроение смесено с идеите за нови и интересни преживявания по време на престоя, който предстои. Всичко започва отначало за мен, всеки път, когато се завърна в Никозия.
Лятото там е адска жега, един пустинен образ на този хубав но застаряващ град. Нощта беше немислима, не и по начина, по който се очаква да се изкара - в сън. Без вентилатор, с три отворени врати и легло плувнало в пот, аз се въртях цяла нощ. Не спах, но и не съжалявам, мисълта за предстоящият ден ме крепеше...макар и изморен, макар и изпотен, но щатлив, че отново съм в града от спомените си.
Денят дойде по - бавно и от коледните празници, имах чувството, че никога няма да се покаже слънцето на хоризонта, за да мога да измия подутите от безсъние очи и да се отправя на път. Предстояха срещи с приятелите ми. И тъй като рано сутрин нищо друго не е така приятно, както няколко партии шах с Виорел, аз се отправих към старото място където се чакаме, за да се порадваме така, както ние си знаем най - добре. Игралната зала "Блиц" беше затворена за месец, или по-точно работеше само вечер, което за нас - тези, които я посещавахме само рано сутрин, беше като да не работи изобщо. Креативната мисъл ни разходи до старото ми работно място - Mike's square cafe, там където щяхме да играем шах, да хапнем английска закуска, както готвача Шедри я приготвя за мен, специално, и да видя усмихнатите лица на старите колежки и настоящи приятели. И кафето с Гери и Надето, и времето прекарано със Ели в градския басейн, и следобедната закуска в Il Forno, и Иво, и Михо, и Мими, и Кличко...и всичко което ме правеше щастлив...
Вечерта дойде, слънцето се скри, така и не можахме да се видим за трети отложен път с Натаса, а така исках да видя усмивката на старата любов... Другият път, поне така се успокоявам и надеждата остава.
Беше топло но слънцето се беше скрило, така можех по - спокойно да нахлузя рокерските дрехи и да се отправя на пътуване по магистралата. И отново музиката в ушите, и отново колите покрай мен, и пътя към спокоен и монотонен Пафос. Кратката разходка в Лимасол ме зареди с настоение, което само млади хора разхождащи се вечерно време, събиращи се за да се радват на живота пред тях, могат да предизвикат подобни реакции в леко меланхоличното настроение с което пътувам отдалечавайки се от моята Никозия.
И ето, че пристигнах в Пафос, час и половина път, 150 километра и мисли с висока скорост, преминаващи през главата ми. Пред нас ме чакаше Стоян, после дойде и Мустафа, кратък разговор и ето, че съм вече пред компютъра си, говорим си с майка ми, чрез скайп. Да живее технологията и безплатните разговори с тази полезна програмка.
Сега съм сам! С наргилето пълно, и тютюн с аромат на банан, бира Germania, песните на Tracy Chapman и мисли отправени към неизвестна посока. Една мисъл се откроява от другите лутащи се - скоро пак ще се завърна в града от спомените ми, в моята Никозия...