One last ride

Последна обиколка, съпроводена от ръмженето на моторите, за един непознат човек.

Беше странно в началото но после...после видях неща, които промениха част от възприятията ми за живота.

Приех поканата на Мариос, да съпроводим в последният преход с мотори за един, вече покоен, моторист. Макар да не познавах починалият, аз приех. Почувствах се добре при мисълта, че ще покараме, за пръв път тази година, моторите си в група. Чувството е различно от това да караш сам, не по – хубаво,  а по – различно.  Но съвсем не осъзнавах, че отиваме да изпратим в последното пътуване, човек влюбен в моторите и отдал голяма част от живота си на тях.

Картинката от еуфорията, покрай карането на моторите, се промени в момента в който видях синът на покойника, каращ мотора на баща си, зад колата с ковчега. Тогава осъзнах реално ситуацията. Дори не пожелах да пусна музика по време на път, както правя винаги докато карам. Бях завладян от момента. Може би си представих себе си, изпращащ моят баща, или дори детето ми, изпращащо мен...

Объркани мисли, които дори не можех да систематизирам. Мислех си какво ли е в главата на младежа, облякъл коженото яке на баща си, каращо бащеният мотор, съпровождайки трупа на човека, който го е създал. Една експлозия от мисли, спомени и сълзи, изсъхващи от вятъра, брулещ  в лицето му.

Колко е кратък живота! Само това успях да редуцирам като мисъл, настанила се трайно в главата ми. Удоволствието от карането, не беше същото. Зная, че и другите усещаха разликата. Други мисли се въртяха и заемаха съзнанието ни. Мисли за смисъла на живота, за това какво правим с времето, отредено ни на земята. Дали го използваме рационално?

Ето, че започваха интересните неща. Пристигнахме на гробищата.  Място, което едва ли някой обича да посещава. Приближените на покойника започнаха да ни се усмихват и да ни снимат. Жив интерес към групата мотористи, съпровождащи ковчега. Какво ми направи впечатление ли? Ами, липсата на сълзи, рев и оплакването, за което в някои области в България, дори се викат  жени, наречени „оплаквачки”. Не само, че липсваше тъгата по лицата на роднините. Та,  те сякаш празнуваха?!

Спомних си за отминали времена, в който хората са празнували, когато някой почине. След това  си спомних, за едно предаване, на което гостуваше една шотландка, до колкото помня, и тя разказваше, за странните, бихме казали ние, традиции и схващане за погребение...Хората разбират нещата по различен начин, все пак.

Ето, че се запознахме с ведро настроените брат, съпруга и други членове от семейството на починалият. Единствено един от присъстващите не сдържа сълзите си. Той може би беше чужденец...

Събралите се бяха англичани, също като човека, който изпращаха.

Когато отеца започна да чете, а на моменти дори караше опечалените да се смеят, ми стана ясно, колко различно може да се интерпретира едно такова събитие с огромно значение. По наше разбиране се разделяме с покойника със сълзи и мъка, защото сме възпитали това разбиране от нашето раждане. Докато други народи възпитават разбирането, за неизбежността от смърта и приемат края за нещо толкова естествено, че дори няма нужда от сълзи... Да определено много хора ще се очудят и дори скептично ще отхвърлят реакцията на опечалените, които аз видях. Все пак това си е жива борба с всичко, което сме виждали и приемаме като нормално и естествено. Но именно това е момента в който трябва да осъзнаем, че едно и също нещо, хората могат да възприемат по коренно различни начини и в това няма нищо странно. Разковничето е във възпитанието дадено ни от обществото в което живеем и това до колко приемаме философията, духовността и бита на въпросното общество. Те ни градят, но самите ние се доизграждаме. Макар повечето да не го осъзнават и да обвиняват другите фактори.

Ето че, моторите нададоха рев, както пожелаха опечалените, и с мръсна газ потеглихме назад към морският град, за да продължим започнатото. За да оползотворим или опропастим времето,  дадено ни на тази земя. Всеки го използва по свое усмотрение, само нека не забравяме, че рано или късно на всеки се полага по едно такова „последно изпращане с мотори”.  Живейте така, сякаш настоящият ден е последен, защото някой ден, със сигурност, ще се окажете прави...