понеделник, 27 април 2009 г.



Колко сме нищожни!
Едни малки същества с разум и поставено на пиедeстал его.
...
Завих зад ъгъла и пред мен се извисиха стените на манастира. Каменни стени пропити със спомени за миналото, за време, турско, такова каквото малцина живи помнят. Спомени за войни и смърт, за дребни човешки твари рушашти това, което други преди тях са построили. За саможиви гниди развяващи байряка на възвеличалите се единици. Тези за които, сякаш, цялата вселена е създадена, само и само, за да модат те да бъдат родени, паразити за които въртенето на земята е акт на поклонение пред тяхното присъствие.
...
Какъв микс от емоции се завърта всеки път, когато стъпя тук. А защо ли идвам толкова често? Може би за да почувствам атмосверата от това което е било, от миналото. Минало принадлежало на великите „строители“ и „рушители“. Тези, които са оставили отпечатък от присъствие на разум. Разум понякога градивен, понякога деструктивен ... и все пак разум.
А дали щеше да има тази си стойност манастирът, ако не беше преживял всичко това? Ако не беше свидетел на гения, виновен за изграждането и разрушението, за тези два, тъй нужни за кръговрата на живота, похвата.
А може би точно поради това, времето прекарано тук е толкова ценно за мен. Защото допирът с великото ме кара да виждам двойствеността на живота. Жаждата за добрина породена от гневните удари и завистта пред погледа на красотата. Кратък пример за взаимовръзката и неделимостта на градивните елементи на живота.
...
Винаги, когато обстоятелствата го позволяват сядам на маса в средата, поставена специално за мен в центъра на манастира, близо до малкия храм, под младия нар. Там където шарената сянка, отдалечеността от хората и заобикалящите ме каменни стени, правят момента магичен. Сам, в повечето случай, с чаша турско кафе и мисли разпиляни, някъде там, където всичко има своя ритъм и своята малка но важна за целостта, роля. И винаги с фон от музика, красива и вечна, само такава, каква е присъща за такова място. Място на което всеки би се почувствал значим, макар човешката единица да губи своята стойност пред величието на манастира.

петък, 24 април 2009 г.


Попитал човекът своя Бог:
- Какво мислиш за нас хората, Боже? За човеците - твоето най – велико творение.
Бог го погледнал замислено и с божественото си целомъдрие отвърнал:
- Знаеш ли? Много странни сте вие хората. Чудя се на едно нещо най – много. Защо след като съм ви дал един живот, за да го изживеете в последователност, вие винаги бързате да преварите и после страдате за “избяганото” от вас време? Защо когато сте млади не живеете като такива, не се оставяте на буйните младежки години, които ще ви подготвят за по - нататъшния живот? Та нали за това са те, за да покажат на младия индивид цялото величие на живота, добрите и лошите, смешните и тъжните, приятните и неприятните неща от него. За да го научат на “изкуството на живота” и схващането му като една цялост в следствие от направените “грешки” , грешки, които Аз наричам “път”.
А после като остареете започвате да съжалявате за отминалите хубави, младежки години и за нещата, които сте можели да осъществите. И така не осъзнавате привилегията и красотата на старите години. Привилегията, че сте ги доживяли и красотата от това да погледнете назад и да видите “следите” оставени подир вас.
- Кажи Боже, как да го живеем по – правилно? – рекъл човекът.
- Няма правилно и неправилно, човече, всичко е част от пътя. Път, който следва моя замисъл, този, който ще ви посвети в “тайните”, стига вие да се научите да ги разпознавате. За това всеки етап от живота е даден за да се учиш. За това не страдай по отминалото време, а гледай с очакване към настоящето, защото тук са новите уроци, а бъдещето ще те приветства със следващите...

вторник, 14 април 2009 г.

Когато затворих вратата на апартамента след мен, не предполагах, колко отпаднал от насъбралата се емоция, мога да се почувствам. Дали беше от натоварения, но интересен работен ден, от тренировката във фитнес залата, която изразходи енергията ми или от многото контакти и разговори съпроводили делникът, не знам.
Може да си внушавам – помислих си аз. Може, но едва ли.
Половин час след това, едва довършващ разговора с родителите ми, реших, че най - накрая водата се е стоплила и мога да взема, тъй желания душ. А след него, опитите да подтискам налегналата ме умора, бяха все по – трудни и по - осезаеми. Имах нужда от почивка или релакс, както обичам да казвам, галейки полиглотските си заложби.
И ето, че след като измих чиниите, напомнящи ми за отминалия преди два дена имен ден, прибрах прането, проверих mail,skype,facebook,blog...да не забравя и няколкото интересни статийки, прецених, че леглото не е толкова далече от мен, все пак. Пуснах любимата музика за лежерно релаксиране, и sax for sex зазвуча в умерен тон ...макар без съпровод от секс. Голямата свещ, чийто пламък едва щъкаше скрит сред стените от восък, предаде, освен аромат на ванилия, един различен, задушевен щрих на самотната вечер. Отпуснах се на леглото и забравих за всичко. Загасих светлината от лампата и единственото нещо, което се движеше, беше пламъкът от кремавата, ароматна свещ, разхождащ се ту плавно, ту сприхаво из стаята. Каква идилия, каква атмосфера. Едва ли бих желал нещо друго сега. Заслушан в божествения звук на сопрано саксофона, притворил очи, с разпиляни мисли и спокойно изражение, аз събирах сили за остатъка на вечерта и мисловно проектирах нещата, които предстоят. Така отмарям от натовареното ежедневие, така релаксирам в малкото свободни минути, тези, които правят плавен прехода от натоварения делник към...малкия празник - свободната за моделиране по мое желание, вечер.

петък, 10 април 2009 г.

09.04.09


Бяхме седнали с брат ми и Михо в заведението, което след интервюто се очакваше да стане моето ново работно място. Настанихме се на най-хубавата маса или поне така наричаме онази от която можеш да наблюдаваш минувачите по най - скъпата улица в Никозия - Stasikratous. Времето беше слънчево и горещо, даже необичайно горещо за първите, всъщност за които и да е, априлски дни. Интересното бе, че дори аномално топлите слънчеви лъчи бяха в унисон с пролетното настроение, което можеше да се усети, както в нас, така и в хората, търсещи полъх хлад под сенчестите места на улицата, докато се движат в ритъма на ежедневието. Сякаш, само ние тримата бяхме намерили нашето място, това под шарената сянка на заведението. Моментът беше един микс от пролетна треска и моята треска – тази на кандидат за работа.

И тъй като стремежът ми за израстване като професионален готвач ме доведе тук, аз бях психически подготвен за пореден път да бъда изслушан и да представя биографията си, но естествено след първата чаша кафе за деня. Сервитьора беше напълно съгласен с мен и не закъсня с поръчката. Всъщност келнера ми беше познат от някъде. Странно. Бях го виждал ... да сетих се, в Mondo! Заведение на две преки от тук. Но, някак различно беше този път. Излъчването, първото впечатление. Коренно различно от това, което остави в мен последният път, когато го видях. Това бе направило впечатление и на двамата ми другари по маса, те също бяха на това мнение.

- Първото впечатление НЕ е най – правилното! - констатира брат ми.
- Да, но все пак може да се окаже и такова – добави Михо.

„Всъщност и в двете има истина, така, както и двете са непълни като самостоятелно определение“ – помислих си аз и не забавих да добавя:

- Ако някой е оставил впечатление, едва ли то бива грешно или правилно ... то е част от комплексната характерност за човека. Нито можем да определим някой като негативен, само по първото впечатление, нито можем да отхвърлим тази черта на характера му. Все пак всички сме едно кълбо от емоции и в различните моменти реагираме с различни части от инструментариумът на емоциите си. Така, че едва ли първото впечатление за човек може да се приеме като базово и непоклатимо. Все пак като част от цялото.

Ами, ако вземем предвид нашето моментно настроение и от там на сетне цялата метаморфоза, която настъпва при впечатленията ни ... - в този момент дойде сервитьора, за да ми съобщи, че мениджъра отсъства в момента и утре ще може да ме приеме.

Така завърши сутришното кафе, интервюто и темата, която ни вълнуваше ... и всичко това на чаша топло кафе. Затова апелирам, хора – пийте сутришното си кафе!

неделя, 5 април 2009 г.

07.04.09 - 09.04.09


От както брат ми дойде да живее при мен, времето в което мога самотно да разсъждавам върху нещата от моя живот, се ограничи до моментите в които отивам към работното ми място, обезпокояван единствено от трафика по улицата. Точно в този откъс от време, вчера се замислих за две случки, изживяни от мен, но подминати без да им се отдаде заслуженото внимание на поучителни истории, изграждащи по – цялостно представата ми за живота.
Първата история е свързана с едно момиче с което, тъкмо започнали да изграждаме някакви отношения, тя прецени, че не може да прекъсне старата си връзка. Макар вече агонизиращата четири годишна връзка да беше смес от любов, скандали, бой и “други подсъдими деяния”, тя таеше добри чувства към него. Това предизвика странна реакция в мен, странна за самият мен дори - никаква! Бях учуден или поне не го очаквах. По – объркващи за мен, от взетото решение, бяха нейните думи - “все пак още ме обича, макар да ме наранява, а и аз...”, или поне така твърдеше тя.
Тогава дойде вторият случай: “той ме бие, заплашва, ... (пак подсъдимите деяния) и така вече 3 години ние сме заедно, но да ти кажа ... някакси ми е трудно да се реша и да се махна от него...още го обичам”!!! Това беше резюмето на разговора ми с една приятелка по скайп. Не би бил чак толкова странен, ако не повтаряше недоумението ми от предишната случка. Защо хората търпим малтретирането...и по - лошо, даже сякаш ни харесва, така, някак, тайно от самите нас дори?
На следващият ден отидох да се видя с приятелка, разговорът с която отприщи размисли по случките от последните дни. Тогава си припомних една гледна точка, до колкото си спомням беше от времето в което трудовете на Фройд представляваха интерес за мен. За това, може би, я свързвам с него. Става въпрос за бебето - когато то се изпусне в пелените започва да плаче, плачът спира, когато бебето свикне с нацапаните си пелени. Ако започнем да ги сменяме, то ще започне да плаче отново, тъй като вече е свикнало с тях, а ние “най – безцеремонно” искаме да го измием и така да развалим блаженото му спокойствие. До някъде припомнянето на този факт избистри представите ми за добро, лошо и чиста проба навик.Така е и в живота на “по – големите бебета”. Защото ние също изпитваме примирение с нааканите си дрехи и ревностно се пазим от това да ни измият и помогнат.
Разбрах също, че колкото една връзка изпълнена с безусловна обич има вариант да просъществува, то такава базирана на страх и малтретиране има подобен, да не кажа същият шанс да оцелее. Не, че не правим разлика между добро и зло, а защото хората сме такива, понякога – до толкова привикнали, че вече разликата...няма такова значение.