Седемте рилски езера и срещата ми с магията на колективното съзнание. Част втора

Дойде време за разходка преди вечерята. Колко добре е когато имаш до себе си, човек, който е идвал тук и преди, Не че нямаше да намеря начин да оползотворя времето си сред обществото и природата, но напътствията на спътницата ми, се оказаха много полезни. Пътя ни мина през чешмичката с форма на две ръце, от които тече водата. Тъкмо една група туристи имаха лекция от водача си, включваща части от историята за тази извираща вода и данни за живота на Учителя. Беше впечатляващо да видя събрани толкова много хора, изпитващи близост до учението на Беинса Дуно. Но имаше и нещо друго, което ме впечатли, негативно този път. Това беше Рибното езеро, за което Учителя казва да следим за състоянието му, тъй като каквото е то, такова е състоянието и на България. От всичките седем езера, то беше най – замърсено. Крачехме по камънаците, забързали ход към следващите езера и си мислех, как бих могъл да го почистя. Да докарам лодка, макар, че ми е интересно как ще я домъкна дотук. В мислите си стигнах и по – далеч, щом си помислих, че мога да влезна с водолазен костюм за да го почистя. Мисли, идеи и терзания как да дам своя признос за състоянието на ... България като цяло. Изпреварвайки събитията ще споделя, че на следващия ден забързан се придвижвах сам, оставил зад гърба си стотиците хора с които играхме Паневритмия, за да си оправям багажа и да тръгвам към града. Когато волята да дам своя принос към състоянието на езерото (и състоянието на родината, съответно), ме тласна по камъните към езерото, където направих опит да разчистя езерото без да се намокря. Тук се сблъсках с реалността, която ми даде порив за да се срещна и идеята, която Учителя ни е повелил за езерото. То не беше умишлено замърсено, т.е тези тревички не бяха свободно плуващи по повърхостта, както си мислех. Това бяха водорасли, които здраво захванати за дъното, правеха невъзможно тоталното им прочистване. Точно както силите, които рушат България и познатия ни свят... Тогава осъзнах неразбирането, което имах към думите на Учителя. Сякаш ако бях влезнал и изчистил езерото, положението на родна България щеше да се оправи. Той е знаел взаимовръзката именно на това езеро със сидбините на родината и ни е дал знанието как да разчитаме правилно истинското състояние на България по състоянието на Рибното езеро. Не ни трябват жертви за да чистим физически езерото, то е символ свързан със състоянието на Родината ни и никое физическо действие няма да има онзи изчистващ ефект, който човек от тази плътност на разумност си мисли. Колко наивен бях вчера, си помислих...

Преминахме през езерата Близнака и Трилистника и се отравихме към мястото над езерото Бъбрека, където в ранните утрешни часове щяхме да слеем в едно песни, движения и музика, за да бъдем част от промените, които се извършват в микро- и макро космоса. Ето това беше за мен Паневритмията  - хармония от музика, движения и песни, които хората вършеха, а малцина от тях реално осъзнаваха каква енергия се развихря в един по фин свят, за който още не бяхме съзряли, поне не всички.

Изкачихме се до върха и ето, че се откриха кръговете, очертани с бели камъни. Това сякаш вече го бях изживял и преди. Дали всичко изгледано по темата, вече беше създало една утвърдена картина в ума ми или наистина съм бил тук вече, можех само да гадая, за това се забързах до най – малкия кръг от камъни, където съвсем машинално застанах по средата, затворих очи и останах безмълвен. А жената, която ме водеше по пътя до тук, внезапно започна да пее – „Първият ден на пролетта”. Моята любима песен на Учителя, а аз пропусках енергиите, които преминаваха през мен в този момент... Уникално силни емоции на радост, блаженство, мир и една, а може би две сълзи, които се стекоха, неудържимо по еуфорично усмихнатото ми лице. Този момент ще го запомня! Нямаше как да не го споделя и с любимата, макар чрез съобщение. По – късно споделих приживяното и с брат ми и братовчед ми, когато ме потърсиха по телефона. Но всичките тези споделяния ми се сториха малко постни. Това е все едно да обясняваш на незрящ човек, колко са красиви планините, като му описваш чукарите и разстителните видове, разнообразието на животни, поточета, рекички... дали обаче го вижда и усеща истински? Едва ли. А така както го усещаш ти, дали ще успее? Немислимо дори! Да това е от онези интимни моменти, за които колкото и да споделяме, те няма как да бъдат разбрани истински, докато не се преживеят, но дори тогава стават част от чужда опитност и нямат никаква връзка с онова, което ти си изживял. Тези неща са твърде лично емоционални и споделянето може да намали силата и качеството им, особено ако срещнат неразбиране в отсрещната страна.
Беше станало време за вечеря, когато пристигнахме обратно в месността до хижата. Хапнахме скромно и отново престъпих онова, което си бях обещал за споделянето на храната, тъй като сякаш момента не беше подходящ или пък аз не бях пораснал за това. Мислех си, че липсата на обща трапеза „скопява” близоста, но каква ти обща трапеза като имаш цялото пространство околу палатките. Май нещата стигат до оправдание, когато човек няма волята за нещо. В същото време горе на полевата кухня приготвяха вечерята. Оставих спътницата си да приключи вечерята си, а аз се качих до за да почувствам мястото.
Слънцето беше вече ниско долу, готово да се скрие зад билата на Рила планина. Тогава срещнах отново момичето с което пътувахме заедно на лифта. До нея беше и нейният спътник – човек с толкова лъчезарно излъчване. Сякаш познавах и двамата от дълго време. Всъщност хората, които виждах околу себе си, бяха така познати и близки. А всъщност там нямаше ни едно познато за мен лице. Това беше едно вътрешно усещане, едно дежавю, ако ще човек. Именно срещата с колективното съзнание, където всички сме част от познатото цяло и като такива близоста не ни е чужда. Самата близост до колективното те прави съпричастен и поражда в теб мисли и чувства, породени от излъчваното от останалите хора. Мислех си, седнал на една скала – „човек се влияе от заобикалящата го среда”. Ако поставим един човек на военния фронт, за пример, обграден от воюващи, на нивото на възприятията и мислите, той започва да резонира с хората околу себе си. Поставяйки, обаче, същият този човек, в една духовна общност, за пример, през него ще преминават голяма част от онези мисли, чувства и усещания, които идват от общото. Така ние не се изменяме фундаментало, а само частично. Всеки запазва своята уникалност, но повлиян вече от общата мисъл, която е обославяща.

Ето и следващият момент за който само бях чел и гледал от кратките филми за учението. Хората от братството, които чистеха лещата за утрешния обяд и с грейнали лица пееха песните, дадени от Учителя. Така ми се прииска да седна и да им помогна и аз. Но се опасявах, че нямаше място на пейката, а и едва ли щях да се впиша в цялата картинка след като не знаех дори една от песните, а те всичките пееха така красиво.

Стана време за изпращане на слънцето. Интересното за мен беше, че молитвите и песните започнаха значително по – късно, когато слънцето беше вече залязло. Но както ми обясни един човек – „ние не изпращаме физическото слънце, а духовното му проявление”. Това не резонираше с моето разбиране, тъй като аз винаги изпращах слънцето, като физическо проявление на Бога. Но не твърдя, че моето е право или чуждото е грешно, а просто че онова, което беше истина за тях не беше осъзната истина за мен. С тези мисли си легнах да спя, вярвайки, че на сутринта ще имам отговор. Но, не, нощта ми беше дадена за друг урок – друг път да не тръгвам неподготвен за лагеруване на такава надморска височина, без шапка, без нужните дрехи, без добри обувки и какво ли още не. Като баща на две годишен син, зная какво е да се събуждаш десетки пъти  през нощта, но да зъзнеш от студ цяла нощ, не знаех какво е. А мислихме да дойдем дори с малкия. Другият път може би, вече си научих урока.
Не беше трудно да се събудя в пет часа сутринта, тъй като на всеки половин час се будех схванат и премръзнал. Вярвах, че ако се разтъпча преди утринната молитва ще се сгрее тялото ми. Но онзи студ през нощта се оказа „приказка” в сравнение със студа, които изпитваше съненото ми изтощено тяло преди и по вряме на молитвата. А аз се чувствах толкова обиден на себе си, че вместо да посрещнем слънцето всички заедно с обща молитва, както си го представях, мислите ми трябваше да бъдат заети с физическото ми оцеляване. Невярвах, колко малко и тънко се оказа привидно широкото и дебело зимно яке. След като не успях със цялото си сърце и мисъл да посрещна редом с другите слънцето, то поне споделих чаша топла вода с хората от братството. И онзи вкусен, ръчен, пълнозърнест хляб, които раздаваха с малко сиренце. Благодат!
Всеки имаше малко време да се подготви и да се отрави в посока Бъбрека за Паневритмия. Облекчение за мен беше да разбера, че там ще се преобличем с белите дрехи. Така няма нужда да се катеря до там с белия панталон от сватбата ми (тъй като бях целия в бяло) и любимата ми бяла ризка, която само до преди година ми беше абсурдно тясна, а сега вече дори приятно широка. Успокоение за мен беше и уговорката, че моята спътница ще ме води в движенията от Паневритмията, тъй като за краткото време в което я практикувах, не успях да науча всичките движения. Но ето, че докато стигнем върха, вече се бяхме изгубили. Там се намерихме с онази жена от Парагвай, която на чист български пееше песните на Беинса Дуно, без да знае дори малко от родната реч. С нея решихме, че ще си партнираме след малко. Но Бог имаше друго решение за мен, а то със сигутност беше най – правилното. Аз по – бързо се преоблякох и ѝ казах, че ще я чакам малко по – напред, докато само няколко крачки след това едно лъчезарно момиче не се приближи до мен и не ме попита, дали съм сам. Аз се огледах, но дори не виждах парагвайката, а тя не би трябвало да е на повече от няколко крачки. Бях смаян, не толкова от това къде изчезна, а от това колко различни са Божиите промисли от нашите. Това момиче не само ми даваше увереност с напътствията си, но толкова лесно схващах движенията едно след друго, като само с лека усмивка и голям ентусиазъм ми обясняваше всичко, което трябваше да зная за всяко упражнение по отделно. Бях попаднал на точния човек си помислих, а послед си спомних, че самата парагвайка ми сподели, че не знае всички движения, а моята спътница още по – рано също каза, че все още се чувства несигурна. Е аз бях забравил тези подробности, но силата над мен не, Тя си вършеше Нейната работа. А аз се наслаждавах на магията, която беше околу мен. Всичките тези хора, движенията, песните, музиката и, о да, „Първият ден на пролетта”, моята любима песен на Учителя. Каква еуфория нарастваше в мен с всяка следваща стъпка, с всяко следващо движение. Паневритмията е Божествен дар за нас човеците!

Благодарен на моята „ учителка” по Паневритмия, на всички които се бяхме събрали и на Всички, които споделяха момента от едно по – висше ниво, аз забързано се преоблякох и се запътих на долу към палатката си, защото все още не знаех дали нямаше да се наложи да съм на работа само след няколко часа. Но мисълта, че работата ми в града не е точно това, което бих желал да бъде, оставаше някак незначителна спрямо гледките, които се откриваха пред мен, спрямо музиката и песните, които идваха от горе и спрямо спомените, които това пътуване, остави в мен.

Знаете, че „на хубавите хора им се случват хубави неща”. Е, аз се чувствах изключително хубав, когато пристигайки до палатката заварих две съобщения и две пропуснати обаждайки, всички с един контекст – „днес не идвай на работа”... Моето желание беше преизпълнено. Благодаря и до ден днешен на Бога за това, че ми даде възможността да изживея всичко онова, което преди това беше само блян за мен. За възможността да се насладя на спокойно сбогуване с онова Велико съзнание, което оставих там високо околу езерата на Рила планина. За всички сродни души, с които си бяхме определили среща там, дори без разума ни да го знаеше. Макар да не помня нито едно име, аз никога няма да забравя излъчването и онази близост, които изпитахме взаимно. Изказвам и сега – „Благодаря, ти Боже, за възможността да посетя това място, да се срещна с тези ближни души и да почувствам онова колективно съзнание, от които всички сме част. Нека никога не се губи тази връзка, която, кой знае, за кой ли път ние отново направихме”. До нови срещи братя и сестри.

Седемте рилски езера и срещата ми с магията на колективното съзнание

Сутришните часове на 17ти. Събудих се напълно наспан и зареден с енергия за този ден, който толкова дълго чаках. Всъщност, ако човек гледа на желанието ми да посетя събора на Седемте рилски езера от погледа на спонтанното ми решение, което дойде през следобеда на миналия ден, то ще му се стори повърхностно и мимолетно. Но всяко нещо си има своята предистория и причинно – следствена връзка. Желанието ми да се докосна до онова, което се случва на този събор идва от първите моменти в които осъзнах учението на Учителя (Беинса Дуно). Този момент е, може би, с една – две години по късно от първия път в който се запознах с учението и личността на Петър Дънов. Но за да назрее момента се изисква търпение и то не винаги става с първото докосване до новото. Всъщност, ново за Аза, не и за душата.

Усещах толкова близо до себе си, всичките онези духовни практики и учения за които знаех, че се преплитат в дните на събора на Всемирното Бяло Братство. И когато разбрах окончателно, че следващите два дена ще ми бъдат почивни, не се подвоумих и за миг. Всъщност двоумение имаше, но относно това дали да пътувам с кола или с друг транспорт. И ако имах повече време нямаше да се чудя толкова, а щях да хвана ранния влак. Но условията ми диктуваха други решения. Багажа беше вече стегнат, а мислите, които ме водеха нагоре към езерата не ми даваха покой и съня настъпи в ранните утринни часове. Въпреки това, за човек който не обича да става в седем сутринта, се чувствах изключително бодър. Бърза но осъзната благодарност за възможностите, които ми се дават през този ден и ето, че вече пътувах с колата и пътната карта на една ръка растояние от мен. Да, понякога изпитвам вътрешна неувереност в правотата си и за това често бъркам посоките. Така за по напряко, преди да излезна от града, го обиколих по периферията, докато осъзная, че понякога е по – добре да спреш за минутка, да погледнеш картата и тогава уверено да продължиш. Но за пръв път пиех толкова ароматно кафе от кафе автомата на една бензиностанция, което ми припомни, че нищо не се случва напълно случайно и без причина. Пътя беше спокоен, но не и мислите ми. И въпреки, че обичам да отивам на ново място без предварителна нагласа, това все още се оказва доста мъчително за интензивната ми мисъл. Вече се представях като част от кадрите и снимките, които бях разгледал през годините от събора. Виждах себе си на молитвения връх рано сутринта, на беседи след вечерната молитва и на вълшебната Паневритмия, която познавах само от няколкото движения, които практикувах рано сутрин в Кипър, докато няколко месечният ми син ме гледаше и се радваше от вътрешната страна на големите стъклени врати. Но не забравях в отнесеността ми, че имам на разположение само една нощ и ако не получа успокояващо обаждане или съобщение, ще ми се наложи да бързам веднага след Паневритмията за да се прибирам в големия мръсен град, за да задоволя желанията на хората за които работя. Бързах, но това не ме поставяше в нарушения по пътя, а блажено се наслаждавах на природата, като не се отклонявах от целта, която следвах. С малко помощ и напътствия и с значително повече от предвиденото гориво, аз стигнах Паничище и се отправих в посока към лифта за езерата. Километър преди паркинга помислих, че може да няма свободни места (като в представите си имах идеята за обикновен паркинг) и отбих на самия път от лявата страна, както бяха сторили това десетки, а по – късно по пътя за лифта разбрах, че всъщност са стотици, колите паркирали преди самия паркинг. А паркинга се оказа огромна част преди самия лифт, където спокойно срещу 5 лева ще оставиш колата си. Това подбуди съмнение относно правилноста на избора, който бях направил. Но вече бях твърде далеч от колата, а и онова усещане за част от цялото, ме водеше нагоре заедно с десетките крачещи околу мен. Ето и първата възможност да помогна на човек. Ляво от мен една жена на възраст мъкнеше повече багаж от възможностите си, а може би и от моите. И макар, че едната ми ръка, вече беше заета от сака пълен с изключително нужното одеало, както разбрах след нощта прекарана там, аз все още имах една свободна ръка. Предложих и да и помогна, а погледа и на успокоение, с което тя отвърна, ме накара да се почувствам още по - щастлив от решението, което бях взел. Все пак това не е обикновена разходна в планината, тук се извършва работа с едни велики от нашето ниво на разбиране, сили, към които ние отдаваме съпричастност с присъствието и делата си. Стотици хора се бяха наредили пред лифта и още десетки пред касата за закупуване на билетче. Това от гледна точна на информацията която имах, че на ежегодния събор се събират понякога до 5 хиляди човека, не ме очуди. Спокойно стоварих целия багаж и се наредихме с вече познатата жена на опашката. Тя е приказлива жена, която има какво да каже, има и сутрешния интусиазъм да го прави. А аз освен участник в разговора се опитвах да долавям онези фини емоции и енергии, които се предават от човек на човек, от група на група, особено силни, когато има събиране на толкова голяма маса от хора, дошли със сходна цел, макар с различно разбиране за нея. Да, масата от хора бяха лъчезарни и разнородни хора по националност, цвят, дрехи, маниери и разбиране, но бяха дошли тук заради събора. А събора се разбираше от сто човека по сто различни начина. За това приемам моето мнение и усещане за „магията” както по – рано озаглавих статията, за субективна истина. Имаше хора, чието излъчване магнетично те привлича, някак близки, познати сякаш от цяла вечност се знаете, а всъщност за пръв път се виждате, а дали сега не се събираме онези души, които близо век се събираме за традиционния събор на Бялото братство... Въпрос на предположение или ниво на осъзнаване, може би. И все пак на такива места не липсват битовизмите и делничните човешки разговори, постъпки и мераци. Имаше компании, които идваха за да си пийнат и явно вече бяха започнали. Те щяха да останах в новата хижа предполагам, където „новото” се обособява от „старото”, което личи и по позволението да се пие алкохол и консумира месо. Въщност новата хижа и района околу нея, събираше хора от различни философски течения, както това ми стана ясно от групата пееща „Харе Кришна”, срещата на любителите на Сал Ракели, последователи на Учителя, йогини от различни школи и просто хора, дошли заради природата. Многолик е събора околу седемте езера, но има едно място където се е запазил духът и атмосферата, макар и значително променено след физическата смърт на Учителя. Това е района на старата хижа, където се стига след почти час катерене по каменистата Рила. Природата е живописна и макар скалистите гледки да са коренно различни от зеленината на любимите за мен Родопи, аз намирах нещо величествено в това място, по което е стъпвал Учителя и учениците му. Това не е култ към личността на Петър Дънов и стъпките от физическите му пътища, а едно вътрешно усещане за близост до пътя на Словото, което той е предавал по тези места. Докато бършех потта от челото си и решавах кой от скалистите маршрути да поема си представях как от тук са минавали учиниците, а той ги е водил и сядайки от време на време е предавал мъдроста, която те са избрали да приемат, още преди да са се родили в тленните си тела. Тяхната среща на Учител – ученик е била предопределена в онова поле с фина структура, която ние наричаме „оня свят”. Колко близко се чувствам до тях, което отново ме води до размисъл, дали това са съчинения на Аза или спомени от предишни животи. Все още не съм достигнал ниво от което ясно да разбера това. И в този момент на мисли за духовното и за приятната болка в мускулите на краката, се разнесе песен. Хората околу мен, събрани от няколко континента, част от които не знаят и една българска дума, пеят на чист български, песните на Учителя. Каква еуфория от чувства и емоции. Какво блаженство за сетивата. Тук за пръв път от началото на деня, но не и за последен, си помислих, колко редки са тези моменти, когато действителността надминава мечтаното, а момента беше точно такъв. Такава сила се вля в мен, че допълнителния товар, които на драго сърце пожелах, ми се стори съвсем на мястото си.  Ето, че наближихме старата хижа и закрачихме между палатките, които се простираха чак до самия „молитвен връх” както се наричаше най – близкото, високото място. Не предполагах, че Желанието и Волята могат да разпънат палатка на места, където дори и изправен човек трудно си намира място. А хората просто се бяха настанили на сантиметри от скалите, или между два храсталака на един склон, или в пукнатините на планината, където свити на две, а в случаи и на три, прекарваха нощта. Великолепно се разкриваха пред мен силата на Волята, Вярата и Желанието.

Ето, че на съвсем не толкова екстремно място, макар и с лек наклон, си намерихме и ние с моята спътница нашите места за разпъване на палатки. Първо едната, после и другата и ето, че глада ни накара да поседнем и да сложим залък – два в устата. Всеки отиде към палатката си но ... странно, уж е нормално са си хапвам на входа на палатката сам, но нещо вътре в мен ме глождеше и ме побутваше да споделя храната си, макар, човека в близост да си имаше храна и да се хранеше, привидно необезпокояван от подобни мисли, на входа на своята палатка. Подлегнах плахо към обядващата жена, но сякаш човешкото в мен ме бутна обратно на земята и довърших скотски остатъка от сандвича си. А енергиите в мен, май ме насочваха към нещо друго. Обещах си, че следващия път ще споделя храната си и ще се нахраним заедно. И макар, да се познавахме само от няколко часа, това желание стоеше толкова естествено на мястото си.  За пореден път си дадох сметка как законите на градския, ежедневен човек, тук стоят неуместно.

Следва продължение...