четвъртък, 12 август 2010 г.

2 days, 2 bikers, free highway, 5 towns and one willage...part 1


Идеята беше - двама стари приятели да прекосят Кипър за два дни с чопърите си ... Никозия, Ларнака, Агиа Напа, Протарас, Паралимни, приспиване някъде из изброените градове и потегляне към Лимасол, Тродос и балканските селища, нощ където дойде, а след нея, разходка до "Баните на Афродита" завършваща в Пафос. Една мечта от дълго време, която решихме да сбъднем. И дали защото търсихме спонтанното в цялото това пътуване или чисто и просто нещата не винаги стават така, както ги планираш, ние имахме доста по - различна обиколка около държавата в която живеем от години. Не беше това, което планирахме, нито онова, което очаквахме ... беше далеч по-добре! А какво се случи ли? Хмм, много неща. И най-важното - едно незабравимо и вълнуващо пътуване.

Алармата прозвъня в заръчания час. Беше 08:30, а Дебелия още хъркаше, плувнал в пот, от жегата в столицата. Аз самият спах добре в старата си стая, макар и за пръв път да я делях с бившия си съквартирант. Но човека си купил добър и шумен вентилатор. Шумен, но върши работа. И добре, че беше той иначе от жегата и потта едва ли щях да отлепя ръката си, за да изключа алармата...
След минути и двамата бяхме на крака. С подути очи от недоспиване, но интусиазирани от предстоящото пътуване. Двадесет минути и кратък разговор с новият съквартирант на Дебелия, ни деляха от началото на road trip-а, както обичаме да го наричаме. "Охлюва" ни чакаше долу. На него повече му личеше, че сега става от сън, пост ефекта от пиене на бири до 04:00 сутринта. А Ахмет вече беше отворил бащиното интернет кафе и ни изпращаше развълнуван, така, сякаш той ще пътува...младо, чорляво бангладешче, без интересно ежедневие, напълно го разбирам.
Безшумно потегляне, за да не събудим комшиите и цели 200 метра до Mike's square cafe, където пихме сутрешното си кафе и обмисляхме маршрута. Няколко снимки за спомен направени от Охлюва и вече бяхме на моторите, събрали недоумяващите погледи на хората. "45 градуса, а тия двамата с ботуши, дънки и елеци..." но, какво да им обясняваме.

Гордо преминаване из улиците на любимата Никозия и още повече недоумяващи погледи, докато не стигнахме бензиностанцията в края на града. Пот се стича по челата, а ние пълним резервоарите и забърсваме мокрите чела, ту с ръка, ту с къкавица, ту с крайчеца на блузата, подаващ се под елека. Кратко задръстване, плавно преминаване покрай полицаите и highway, here we go. За пръв път се движихме в комплект по магистралата с Дебелия. Това беше отдавлешна мечта за двама ни, но оталожена във времето, а времето беше настанало, мечтата вече се усвояваше. Пътя беше широк и спокоен откъм трафик. Закачливо изпреварване, съобразена скорост и един амбициозен пакет дъвки, жаден за приключения, изскочи от сака на Дебелия. А аз си помислих, че е нещо важно и спрях да го търся по магистралата. А те били само две... "как две, бе, бяха пълен пакет", е да, бе, дебел, ама 10 коли минаха през тях, докато се протегна и геройски да ги спася. Както и да е. И ние бяхме двама, повече не са ни нужни. Опаковка по банкета, дъвка в устата и пътя продължи. Нали сме рокери, трябва да сме небрежни...

Прекосихме крайбрежната алея на Ларнака, огледахме красивите жени по пътя, а те ни е усмихваха ... или ни се смееха, така и няма да разбера. Огладняли, ожадняли, с една или повече нужди, седнахме в едно заведение. Не ни е за пръв път да сядаме там, но така и не помним, как се казва. А и не е важно на фона на цялата история. Английска закуска, с кафе и натурален сок и амбициите за дълъг път се възвърнаха, преминаха през тоалетната на заведението и ни качиха на моторите, за да се отправим към Агиа Напа. За 3 години прекарани на кипърска земя, точно толкова пъти сме били в този град, свързващ се с нон-стоп партита, вълнуващ нощен живот и разврат. Или ние нямаме нужда от изброените неща...или сме ги намирали на други места. Градът не е нищо особено, всъщност е малко селце, което е отворено за туристи, предимно англичани, само за летния сезон. Зимата...всъщност от къде да знам как е зимата, та аз съм идвал само през лятото. Първият крайпътен мотел ни направи особено впечатление с басейна на покрива, на който планирахме да си пием бирите, късно вечерта и да отмаряме в хладката вода. Готово, изтеглихме пари за да платим за стая с малко климатиче и две долепени легла, едно до друго, и... чак тогава ни споделиха, че басейна затварял в 19:00 вечерта, а "басейна" всъщност беше една замърсена от препарати локва в която се къпеха четирима пияни англичани, а от доволните им физиономии се разбра, че се използва и за ... срам ме е да го кажа. Общо взето, останахме си излъгани, но това не помрачи настроението и апетита, който ни се отвори от пътя. Кратката обиколка около курорта ни отведе в един ресторант с чудесен изглед към плажа и половинчасово чакане на една пица и студен омлет. А обяснението на сервитьора беше, че е нормално една пица да стане за толкова минути. А студеният омлет и той ли беше в рамките на нормалното? Как да му обясня, че съм професионален готвач, а двамата с Дебелия работихме, впрочем той все още работи, в италиански ресторант и предимно правихме пици, но за 8 минути, а не за половин час. Но, както и да е. И това не успя да помрачи насторението, но съм почти сигурен, че ние успяхме да помрачим няколко снимки от една сватба. Но пък за какъв Дявол, решиха младоженците да си правят снимки, точно там, където си миех краката след разходката по плажа...и най-важното - докато си ги миех...

Слънцето се беше скрило, когато се почувствахме разделени, за дълго време, от моторите си. Беше изминал почти час в който релаксирахме на климатик, нещо което не ни се отдаваше често, като се има предвид жегата и кипърското лято. Вечерта беше в разгара си, ние също. Препотени се вмъквахме в дънките, ботушите и кожените якета. Каските са на главите и отново ръцете, ръкавиците и крайчеца на блузата...пот...докато не се качихме на моторите и с мръсна газ потеглихме към Протарас. А на магистралата, вятъра прогонваше потта от челото, а крайчеца на блузата съхнеше от течението. Идилия!
Невероятно е усещането да се пътува вечерно време. Музиката е от особено важно значение. Подходящите песни, подбрани според вкуса, създават фона на преживяването и го екзалтират. Това ми напомня, че трябва да си сменя лявата слушалка, ако искам да продължавам да чувам с лявото ухо.

Протарас е страхотен град. И той, подобно на Агиа Напа, е оживен само лятно време. Предлагащ достатъчно интересен нощен живот и атракции за летуващите, той може спокойно да се счита за един от любимите ми градове в Кипър. А какво китайско хапнахме там...не съм сигурен, дали беше точно китайско, макар да беше предложено като такова. За да е по-интересна историята, може би, трябва да загърбя професионалните си убеждения. Да кажем, че не ни хареса, особено. Но пък една бира "Corona" с две резенчета лимон оправят положението. Не знам защо Дебелия поръча точно по две резенчета за двама ни, но съм убеден, че има нюх към тази бира. По пътя минаха група рокери, с името на бандата им, щампирано на якетата. Изглеждаха като извадка от филма "Wild Hogs", и това определено ни накара, в продължение на няколко минути, да се замислим за подходящо име на нашата "банда". Така и не измислихме, а може би, това ни прави една уникална "банда" от двама, които, чисто и просто, знаят как да се забавляват в този кратък живот, без да дават имена и определителни.

И ето ни обратно в Агиа Напа, обикалящи, забележете - пеша, по клубната улица на куротния град (разбирайте село). Не съм сигурен, дали хората идват тук за да се забавляват или за да се надрусат, напият и ... а може би за тях, това е забавата? Ограничено, доста ограничено от към мисъл и съдържание. Жалко, а можеше всички да сме такава сплотена бандичка мотористи и отново наркотици, алкохол и ... :)))
Стана никое си време, или поне ние, бяхме свикнали, да си лягаме преди изгрев слънце. Прибрахме се и, разбира се, тъй като нямаше как да си пием бирата на басейна, на покрива, си я пихме с бармана Борис, а после и на климатик в тясната стая. Още помня физиономията на дребния, мургав, къдрокос кипърец при вида на двама, двойно по-едри от него рокера, настаняващи се в стая с две долепени легла, едно до друго. Или ни се чудеше или ревнуваше. Кипърец, иди го разбери.

... и на края правя кратка пауза за доброто изпълнение на Дебелия с мотора си. Толкова плавно и синхронно засурка мотора при излизане от прашната улица. Такъв слалом, такъв финес, такъв замах в кормилото. До последно вярвах, че го прави нарочно, докато не видях изплашената му физиономия, докато вдигаше мотора от земята. А аз бях спрял колите зад мен, за да му се радват, а той си помисли, че за да не го прегазят. Виждате ли, дори между великите умове има разминаване в мисленето. А сега да поспим, защото утре ни очакват Лимасол, Тродос и Пафос...или поне така ние си мислихме...

сряда, 4 август 2010 г.

Моята Никозия...


video


Тъкмо се прибрах в дома си, в Пафос, бях в почивният си ден в добрата, стара Никозия. Град изградил една самостоятелна личност - моята. Град от спомените ми, там където са приятелите ми, моменти от миналото, избликващи в мисълта ми след всеки ъгъл, всяка улица. Там, където оставих старата любов, там, където се чувствам "като у дома си". Приятелите, познатите и онези спомени към които се връщам всеки път, когато стигна границите на града.
След релаксиращото нощно пътуване с мотора си, музиката през пътя и мислите лутащи се в миналото, настоящето и бъдещето, стигнах и МОЛ Madison, и стария МОЛ, и главният светофар в началото на града, и ето отново, последните 3 години се завъртяха в главата ми. Носталгично настроение смесено с идеите за нови и интересни преживявания по време на престоя, който предстои. Всичко започва отначало за мен, всеки път, когато се завърна в Никозия.
Лятото там е адска жега, един пустинен образ на този хубав но застаряващ град. Нощта беше немислима, не и по начина, по който се очаква да се изкара - в сън. Без вентилатор, с три отворени врати и легло плувнало в пот, аз се въртях цяла нощ. Не спах, но и не съжалявам, мисълта за предстоящият ден ме крепеше...макар и изморен, макар и изпотен, но щатлив, че отново съм в града от спомените си.
Денят дойде по - бавно и от коледните празници, имах чувството, че никога няма да се покаже слънцето на хоризонта, за да мога да измия подутите от безсъние очи и да се отправя на път. Предстояха срещи с приятелите ми. И тъй като рано сутрин нищо друго не е така приятно, както няколко партии шах с Виорел, аз се отправих към старото място където се чакаме, за да се порадваме така, както ние си знаем най - добре. Игралната зала "Блиц" беше затворена за месец, или по-точно работеше само вечер, което за нас - тези, които я посещавахме само рано сутрин, беше като да не работи изобщо. Креативната мисъл ни разходи до старото ми работно място - Mike's square cafe, там където щяхме да играем шах, да хапнем английска закуска, както готвача Шедри я приготвя за мен, специално, и да видя усмихнатите лица на старите колежки и настоящи приятели. И кафето с Гери и Надето, и времето прекарано със Ели в градския басейн, и следобедната закуска в Il Forno, и Иво, и Михо, и Мими, и Кличко...и всичко което ме правеше щастлив...
Вечерта дойде, слънцето се скри, така и не можахме да се видим за трети отложен път с Натаса, а така исках да видя усмивката на старата любов... Другият път, поне така се успокоявам и надеждата остава.
Беше топло но слънцето се беше скрило, така можех по - спокойно да нахлузя рокерските дрехи и да се отправя на пътуване по магистралата. И отново музиката в ушите, и отново колите покрай мен, и пътя към спокоен и монотонен Пафос. Кратката разходка в Лимасол ме зареди с настоение, което само млади хора разхождащи се вечерно време, събиращи се за да се радват на живота пред тях, могат да предизвикат подобни реакции в леко меланхоличното настроение с което пътувам отдалечавайки се от моята Никозия.
И ето, че пристигнах в Пафос, час и половина път, 150 километра и мисли с висока скорост, преминаващи през главата ми. Пред нас ме чакаше Стоян, после дойде и Мустафа, кратък разговор и ето, че съм вече пред компютъра си, говорим си с майка ми, чрез скайп. Да живее технологията и безплатните разговори с тази полезна програмка.
Сега съм сам! С наргилето пълно, и тютюн с аромат на банан, бира Germania, песните на Tracy Chapman и мисли отправени към неизвестна посока. Една мисъл се откроява от другите лутащи се - скоро пак ще се завърна в града от спомените ми, в моята Никозия...