Здравей, приятелю мой

Не си ме забравил, нито пък аз теб, приятелю. Нашата връзка няма нужда от това да се виждаме често. Може да не сме се виждали с години, но сме мислили един за друг често, дори и смътна мисъл, преминала през забързаното ежедневие. Но тази мисъл топли и радва. Когато има хора за които се сещаме и ни става приятно, значи живеем и творим себе си като личности. Радвам се, че си открил своя път, аз вървя по моя също, но често се боря с "вятърни мелници" тъй като обществото е крайно и ограничено, без значение в коя държава си! Когато трябва да мислиш за финанси, за проблеми, за немотия, когато си заобиколен от негативни и ограничени откъм мисъл и духовност хора, нещата стават по-трудно. Но има и хубава страна. А именно, че когато градиш независимо себе си, това не остава незабелязано. Когато със своята аура, вяра и извисеност живеем и творим, ние няма как да останем в сянка. Може за момент, ден или дори повече време, да бъдем заобиколени от повече негативност, от колкото позитивност, но в крайна сметка никой не може да ни отнеме същността и вярата, ако самите ние не им я дадем. Помни приятелю, че в общества като нашите, хората които "светят", се различават винаги от мрака, който ни заобикаля. Бъди светлина за непрогледните пътища на хората. Бъди като пример за духовност, вяра и извисеност!

Днес е Трифон Зарезан – ден на лозарите, градинарите и кръчмарите. На същата дата се празнува и Свети Валентин – ден на влюбените.  Обикновено в България хората се разделят на четири групи в този ден. Едни, които празнуват празника на влюбените, други, които празнуват Трифон Зарезан и трети, които за да останат в златната среда или за да не се налага да избират, празнуват и двата празника. Четвъртата група са хора за които празниците изразяват дадена символика и не намират нужда да се придържат към материалната им изразеност. Казва някой, че празнувал Трифон Зарезан. Срещне се с приятели или празнува със семейството си. Може да пийне чашка, може и литър. Може да бъде културен, може и да се оправдае с повода и да „си даде на душата”. Това правилно разбиране ли е? Тук не става въпрос за това кой съди и колко праведно. Става въпрос за това, как се празнува един празник. Ако ще да е празник значи има някакъв символ. Ето какво се казва за Трифон Зарезан :

Празнуват не само лозарите, но и градинарите и кръчмарите. Рано сутринта стопанката омесва хляб — пресен или квасник. Освен това сготвя и кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Кокошката се вари цяла, а след това се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните — за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

Ето така се празнува Трифон Зарезан! Но разбира се не всеки го приема по този начин. Има хора, които чакат деня от седмици, та дори и месеци назад, за да могат под предлог, да се наквасят подобаващо. Други ще отминат деня без никакво мнение и няма да го отбележат. Разбира се, благодаря на Бога, има голяма част от хората, които ще спазят адета по начина предаван през вековете, описан по - горе. Ето има и четвърта група хора, така да се изразя, която ще пийне чашка винце за здраве и с блага молитва за берекет ще се присъедини към общото съзнание на България, съответно и на целият свят. 

Ето няколко думи и за празника, предпочитан последните години от младите, а и не само, хора в България – Свети Валентин.

Това е католически празник, който се празнува на 14 февруари. На тази дата влюбените изразяват любовта си един към друг, като изпращат поздравителни картички, бонбони сърчица. Обичайно е да се подаряват цветя.Името на празника идва от един от двамата християнски мъченици, наречен Валентин, живял през 3 век. Първоначално стар римокатолически празник, той започва да се свързва с романтичната любов през Средновековието.На този ден още през 14 век започва да става традиция да се разменят любовни послания под формата на т. нар. валентинки. Съвременните символи на любовта сега са сърцето и образа на крилатия Купидон. През 19 век ръчно написаните послания биват заменени от масово произвежданите готови картички. АПК (Асоциацията за поздравителни картички) е изчислила, че всяка година се изпращат 1 милиард поздравителни картички, като така изостават по масовост само от коледните картички. Асоциацията също е изчислила, че жените купуват около 85% от всички валентинки.През втората половина на 20 век в САЩ и други места по света установената практика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на подаръци обикновено от мъжа на жената. Най-популярните подаръци са рози и шоколади в червена лъскава опаковка с форма на сърце. През 80-те диамантената индустрия започва да рекламира и подаряването на бижута по случай Св. Валентин. С разпространението на Интернет в началото на 21 век, милиони хора започват да изпращат електронни картички с поздравления чрез електронна поща. Първата регистрирана асоциация на Свети Валентин с романтичната любов датира от 14 век в Англия и Франция, където тогава хората вярвали, че на 14 февруари птиците се ухажвали. Това може да се прочете и в литературните произведения на Джефри Чосър от 14 век, и по-точно в Parliament of Foules:

Това се праща на Свети Валентин,

когато всяка птица идва и избира своя другар

По време на Средновековието влюбените си разменяли послания на 14 февруари, наричайки ги валентинки. Вероятно много от легендите за Свети Валентин са били измислени в този период. Някои от най-известните легенди твърдят, че:

• Вечерта преди мъчението на Свети Валентин заради това, че е християнин, той пратил любовно послание до дъщерята на тъмничаря си, в което пишело „От Твоя Валентин“.
• По време на забрана за женитба на римски войници, наложена от император Клавдий II, Свети Валентин тайно помогнал за уреждането на женитбите.

В повечето от тези легенди 14 февруари е датата, която се свързва с мъченичеството на Свети Валентин.

Тази кратка извадка ни подсказва от къде се е зародил празника, който празнуваме днес. Вече „модернизиран” в някои отношения, разбира се. Каква е символиката тук? Ами култа към любовта! Макар по – голямата част от хората да разбират любовта като чувство на привързаност на един към друг... Е да, човешкото разбиране няма нищо общо с божественото разбиране за любов. Истината е, че повечето хора, идиализирайки първичните желания, ще прекарат вечерта „празнувайки любовта” като задоволяват чисто и просто нуждите си за внимание от страна на половинката. Не, че има лошо в това, но това ли е всъщност празника Свети Валентин? Това ли символизира? Не! Нито е нужно само един ден да показваш любовта си, нито е нужно да го правиш само към любимият човек. Всеки ден, към всички хора и във всяко твое дело! Иначе това не е любовта, за която говори празника.

Мили братя и сестри, знайни и незнайни, празнувайте с любов и благословия към Бога. Защото Бог е любов, ние живеем в него и той в нас. Оставете настрана, кой как го нарича или разбира. Кажете му ако искате Вселена, Природа, Всевишен, както си искате и ако изобщо искате. Важното е да празнуваме истинно! Като ще да е за любов, то нека бъде с любов. Ако ще е за берекет и благодат, то вземете чаша вино и отпийте с бистър ум се помолете. За да бъдат и пребъдат празниците, не за да разделят, а за да събират и съхраняват! Амин!

06.02.2012

Днес се случи голяма трагедия в родна България! Едни видяха, че природата за пореден път ни показа, че не се движим в правилна посока и трябва да променим живота си. А други видяха множество наводнения, осем смъртни случая и хора останали без домове. Въпрос на гледна точка и разбиране.
В тези трудни моменти се моля, поне след трагедиите, хората да се обединят в молитвите си. Нека се помолим за тези, чийто живот, буквално за секунди, се промени към лошо. Мислите, които ще отправим за тях ще повдигнат съзнанието на българина, а и на цяла България. И ако ли не инак, то поне така можем да помогнем на тези страдалци. Нека да помогнем и на себе си, чрез тази благородна молитвена мисия, тъй като страдалци сме и самите ние - облякани в егоизъм и в охолство, самозабравени преживяваме за себе си, вместо да живеем за човечеството!
Амин

Ако от гледане се учеше, то по-добър колбасар от кучето, нямаше да има...

...за истинските уроци, излиза, че няма определено преме, за да се проявят. Те ни застигат постоянно. А дали ги осъзнаваме и прилагаме в живота ни, зависи само и единствено от нас. Объркани в целите и стремежите си, разхвърляме мисли и енергия на посоки. Неосъзнавайки често, че не е важен само стремежа към крайният резултат, а осъзнаването и влаганата енергия по всяка стъпка от извървяния път, към избраната цел.
Осъзнавам, колко е трудно да бъде описан един живот. Може да се акцентира на основните етапи или пък на детайлите по отделно. Но за да се разбере изцяло, трябва да се изживее. Защото, каквото и да е написано, то трябва да се реализира в живота ни, за да имаме възможността да го разберем. Ако вярваме, че с четене, гледане, вярване и пр. може да се научи нещо, то грешим. И най - мъдрите думи да прочетем, няма да ни променят, ако не ги приложим към житието и битието ни. Защото, колкото и мъдри да бъдат те, ако сами не преминем по "пътя им", то те ще си останат, нищо повече, от мастило върху лист хартия!

Експлозия от мисли се взриви в главата ми. Седяхме си спокойно и безотговорно с Петя на дивана, когато се замислихме, че само след 9 седмици бебето ще се появи на бял свят, за да промени живота ни... Само 9 седмици! Това ми прозвуча като край на нещо. Всъщност е. И се почувствах странно. Сякаш ми припомнят да обмисля, как изживявам последните си безгрижни вечери. Правя ли всичко, което ми се иска да правя, във вечерите след работа? Ами утрините? Изживявам ли пълноценно последните седмици на безотговорен младеж? Та какви ти седмици? Изживявам ли живота си истиски, преди да проявя реално ролята си на баща? Не успях да дам, моментално, отговор пред себе си. За това продължих да мисля по темата...

Всичко е така, както искам да бъде. Живея живота, който искам да живея, правя това, което искам да правя, имам всичко, което искам да имам. Значи съм щастлив човек J Чакаме малкото човече, което обгрижваме с любов през месеците му в утробата. Подготвяме се психически, а и материално, за появата на бебока.

 Но дали изживяваме с Петя, по най – добрият начин последните си вечери на спокойствие? Та нима има универсална рецепта?!

Важното е да усещаш със цялото си съществувание, че правиш това, което те прави щастлив. Но преди да прецениш, трябва да помислиш. Все пак един поглед отгоре, дава по – ясна представа за ситуацията. Ето такъв поглед, направих аз тази вечер. И съм радостен, че го сторих.

Понякога сравняваме живота си с филм, който сме гледали, или книга, която сме чели, или история, която сме слушали. Сякаш за да бъде истински, трябва да бъде нещо специално, грандиозно, мащабно... Сладки приказки за наивници. Но нашето съзнание се „храни” с тези приказки. И до такава степен свиква, че вече не прави разлика между приказка и реалност. Ето от там идва проблема. Живота не е това, което показаха във филма, нито този, който описаха в книгата, камо ли онзи, за когото говореха хората. Живота е именно това, което реално се случва сега. И това е уникалното. Това е грандиозното. Тъй като, е само за нас...

И щом релаксирането пред телевизора ще ни липсва, то нека го правим. Щом стоенето в ранните часове на нощта пред компютъра ще ни липсва, то нека го правим. Излежаването на дивана, безделието, спокойните закуски на балкона в часовете за обяд (тъй като се събуждаме след  11), дори мързела, който ми пречи да си взема втора бира от хладилника... Всичко, което правим е това, което може би, няма да можем да правим, когато бебока се появи. Когато безвъзвратно изчезне рутината в ежедневието ни. Когато се появи новият живот. И всичко, което следва от това. Излиза, че не ние възпитаваме децата си, а те нас. Променяйки живота ни, навиците ни, ежедневието ни.

...но до тогава има още малко време. Отивам да си взема втората бира, да си мачкам фотьойла и да гледам часовника, който показва вече 3:00 сутринта. Но какво ми пука, та нали утре ще спим, доколкото си искаме J

Хора, радвайте се на днешният ден. Той е за вас !

One last ride

Последна обиколка, съпроводена от ръмженето на моторите, за един непознат човек.

Беше странно в началото но после...после видях неща, които промениха част от възприятията ми за живота.

Приех поканата на Мариос, да съпроводим в последният преход с мотори за един, вече покоен, моторист. Макар да не познавах починалият, аз приех. Почувствах се добре при мисълта, че ще покараме, за пръв път тази година, моторите си в група. Чувството е различно от това да караш сам, не по – хубаво,  а по – различно.  Но съвсем не осъзнавах, че отиваме да изпратим в последното пътуване, човек влюбен в моторите и отдал голяма част от живота си на тях.

Картинката от еуфорията, покрай карането на моторите, се промени в момента в който видях синът на покойника, каращ мотора на баща си, зад колата с ковчега. Тогава осъзнах реално ситуацията. Дори не пожелах да пусна музика по време на път, както правя винаги докато карам. Бях завладян от момента. Може би си представих себе си, изпращащ моят баща, или дори детето ми, изпращащо мен...

Объркани мисли, които дори не можех да систематизирам. Мислех си какво ли е в главата на младежа, облякъл коженото яке на баща си, каращо бащеният мотор, съпровождайки трупа на човека, който го е създал. Една експлозия от мисли, спомени и сълзи, изсъхващи от вятъра, брулещ  в лицето му.

Колко е кратък живота! Само това успях да редуцирам като мисъл, настанила се трайно в главата ми. Удоволствието от карането, не беше същото. Зная, че и другите усещаха разликата. Други мисли се въртяха и заемаха съзнанието ни. Мисли за смисъла на живота, за това какво правим с времето, отредено ни на земята. Дали го използваме рационално?

Ето, че започваха интересните неща. Пристигнахме на гробищата.  Място, което едва ли някой обича да посещава. Приближените на покойника започнаха да ни се усмихват и да ни снимат. Жив интерес към групата мотористи, съпровождащи ковчега. Какво ми направи впечатление ли? Ами, липсата на сълзи, рев и оплакването, за което в някои области в България, дори се викат  жени, наречени „оплаквачки”. Не само, че липсваше тъгата по лицата на роднините. Та,  те сякаш празнуваха?!

Спомних си за отминали времена, в който хората са празнували, когато някой почине. След това  си спомних, за едно предаване, на което гостуваше една шотландка, до колкото помня, и тя разказваше, за странните, бихме казали ние, традиции и схващане за погребение...Хората разбират нещата по различен начин, все пак.

Ето, че се запознахме с ведро настроените брат, съпруга и други членове от семейството на починалият. Единствено един от присъстващите не сдържа сълзите си. Той може би беше чужденец...

Събралите се бяха англичани, също като човека, който изпращаха.

Когато отеца започна да чете, а на моменти дори караше опечалените да се смеят, ми стана ясно, колко различно може да се интерпретира едно такова събитие с огромно значение. По наше разбиране се разделяме с покойника със сълзи и мъка, защото сме възпитали това разбиране от нашето раждане. Докато други народи възпитават разбирането, за неизбежността от смърта и приемат края за нещо толкова естествено, че дори няма нужда от сълзи... Да определено много хора ще се очудят и дори скептично ще отхвърлят реакцията на опечалените, които аз видях. Все пак това си е жива борба с всичко, което сме виждали и приемаме като нормално и естествено. Но именно това е момента в който трябва да осъзнаем, че едно и също нещо, хората могат да възприемат по коренно различни начини и в това няма нищо странно. Разковничето е във възпитанието дадено ни от обществото в което живеем и това до колко приемаме философията, духовността и бита на въпросното общество. Те ни градят, но самите ние се доизграждаме. Макар повечето да не го осъзнават и да обвиняват другите фактори.

Ето че, моторите нададоха рев, както пожелаха опечалените, и с мръсна газ потеглихме назад към морският град, за да продължим започнатото. За да оползотворим или опропастим времето,  дадено ни на тази земя. Всеки го използва по свое усмотрение, само нека не забравяме, че рано или късно на всеки се полага по едно такова „последно изпращане с мотори”.  Живейте така, сякаш настоящият ден е последен, защото някой ден, със сигурност, ще се окажете прави...

Всеки поема своят път, но няма кой да ти обещае, че той ще бъде лесен...

Не си ме забравил, нито пък аз теб, приятелю. Нашата връзка няма нужда от това да се виждаме често. Може да не сме се виждали с години, но сме мислили един за друг често, дори и смътна мисъл преминала през забързаното ежедневие. Но тази мисъл топли и радва. Когато има хора за които се сещаме и ни става приятно, значи живеем и творим себе си като личности. Радвам се че си открил своя път, аз вървя по моя също, но често се боря с "вятърни мелници" тъй като обществото е крайно и ограничено, без значение в коя държава си! Когато трябва да мислиш за финанси, за проблеми, за немотия, когато си заобиколен от негативи и от ограничени от към мисъл и духовност хора, нещата стават по-трудно. Но има и хубава страна :) А именно, че когато градиш независимо себе си, това не остава незабелязано. Когато със своите сърце, вяра и извисеност живеем и творим, ние няма как да останем в сянка. Може за момент, ден или дори повече време, да бъдем заобиколени от повече негативност от колкото позитивност, но в крайна сметка никой не може да ни отнеме същността и вярата ако самите ние не им я дадем. Помни приятелю, че в общества като нашите, хората които "светят" се различават винаги от мрака, който ни заобикаля. Бъди светлина за непрогледните пътища на хората. Бъди като пример за отдаденост, цялостност и цел. Така няма да се заблудиш, няма да съжаляваш, че си живял и творил. Така ще изживееш себе си и твоят път, а не нечий друг.

Попътен вятър !