четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Моята сладка Алекс

Тя си беше такава!
Едно слабичко, усмихнато момиченце на 23. И макар годините да си вървяха, тя не се променяше значително. Всичко си беше по старо му. Позитивното и по детски мислене, цялостната и идеология въртяща се около нейното съществувание, искрената и усмивка и нежните ръчички, слабите краченца и зачервените , от срам най – често, бузки. А да, и онова сладко „р“ което така и не беше надраснала. Всичко си беше по старо му...или почти всичко. От както остана да живее самичка, тя видя много нови неща. Видя живота под друг ъгъл. 180° градусова промяна, придружена от повече отговорности, повече време за мързелуване и естествено лично пространство...малко апартаментче в големият квартал на Пловдив – Тракия. Едно лично местенце за усамотяване, бурни нощи, безделие...абе за живот бе майна, за живот! Времето прекарваше между лекциите в университета, преводите на книги от руски в домашна обстановка, сексуални деяния, също в тази обстановка и естествено сън. Ооо да, тя обичаше да спинка. Може би, защото не и се отдаваше тази възможност, толкова често.
През изминалите няколко години тя разбра, че живота не се базира само върху парите или сухото, какво тя им казваше. Разбира се че не, има други по-важни неща като...банкови сметки, чеково разплащане и разбира се фонд „Пенсии“. Последното стана доста актуално след оценката върху живота и която тя самата си беше дала преди няколко дена. На къде вървя и къде отивам? Освен актуалните в случая обиколки из европата, тя се замисли и за годините след трудова активност а именно – пенсионните. Не бе, не че и беше наложащо ама тя си обичаше мързелуването , а и защо и беше да чака стари години за да си мързелува, като може от сега да го прави...
Тя беше еманципирана личност. Т.е всички за мен работят, всички мен слушат и всииииичко около мен трябва да се върти...тя така си обясняваше тази думичка. А колко сладка беше като я изговаряше, особено в края, където пресъстваше и „р“-то. Тя беше упорита. Научи се на самостоятелност и трудолюбие ... добре де, последното се очакваше да се случи в най-скоро време, но нека не издребняваме. Имаше сила и воля. Събуждаше се сама, сама закусваше и сама си оправяше завивките на леглото. Абе определено си беше самостоятелна личност. Оформен и деен характер достоен за уважение. Впрочем „оформен“ с „о“ или „у“ се пише. Както и да е, тя знае как. Нали превеждаше книжките сама. Това ти пунктуация, логическо навързване, апострофи, все неща които другите на нейната възраст бяха оставили в старите ученически чанти от 7 клас. Моята къде ли е? За това ви говоря, тя си я пазеше. Беше много подредена, всичко си имаше своя ред в нейната стаичка, какво ти стаичка, в целият апартамент цареше ред. Дори моливът с жълт цвят си беше на старото място в бюрото с жълтеникаво - черни следи. Те бяха заради последният запой на домашно условие, когато извади моливите и започна да пише писмо на гаджето си – ботевист. Тогава за пръв и последен път обърка местата на моливите. Но така и не намери време да заличи следите от деянието си след употребата на 4 големи водки,сок ябълка и наситено червен мавруд със стипцава следа по езика, реколта 84 - перфектната година... Хем знаеше, че и е забранен ябълковият сок.
Но както и да е, всеки си имаше своите недостатъци, а нейните се свършваха с това. Тя беше прекрасен човек. Искаше любов и даваше такава. Макар малцина да бяха се насладили на дащността и, чак в Кипър се носеше мълва за еродираността и на тази тема. Тя беше риба и като такава тя обичаше да е свободна и да плава в свои води, а това често означаваше обиколки от България през Испания, Италия, Гърция и прочие. Абе риба си беше. Отваряше уста и поемаше дълбоко...въздух, преди да заговори за чувствата си. Нежна и ранима беше девойката, макар високият и тон, оригването на масата и мъжките разборки да показваха обратното. Тя си живееше в свой свят, пълен с приказни герои, феи, рицари и едно твърдо и прилично голямо вибраторче, скътано прилежно в стария скрин, близо до леглото, на ръка разстояние от нея в легнало положение...идилия. Живот си живееше тя и прецизно обезкуражаваше мъжките набези за нейното сърце. Бранеше „девствеността“ си, не случайно я поставям в кавички, със зъби и нокти, макар и никой да не и я искаше. Тя беше малко наивно момиченце със амбиция да промени света. Да го направи по – добър, по – нежен и разбира се една малка фабрика за наистина издръжливи батерии, не като онези алкалните от рекламите, защото знаете ли, наистина си беше трудно да се захранва онова вибраторче. Колко малко искаше, а колко много даваше тя от себе си, моята сладка Алекс. Тя си беше такава.

неделя, 13 септември 2009 г.

И след почивката ...


Живот ли бе то, да го опишеш. А всъщност бяха само няколко месеца. Време в което, бях оставил настрана писането. Време в което или мързелът ме беше налегнал, или наистина кипърската жега оказа пагобно влияние, върху всякакво желание за оставане, за дълго, пред компютъра, подухван само от старият вентилатор. Нямах необходимото желание да споделям преживяното нито в блога си, нито в дневника си, макар че последният се облагодетелства с няколко странички със споделени емоции. Бях се притеснил за това, че може би, писането ще претърпи онзи крах, който имаха предишните ми амбиции за актьор, психолог, спортист, доктор, полицай... И тъй като знам, че всичко е за определен период от време, и нищо не е вечно, искрено се надявах, че минавам период без достатъчно муза за писане. И всичко ще си дойде на мястото в даден момент, когато емоцията надделее и почувствам нужда да опиша преживяното. Макар, че през последният месец и половина се случиха едни от най - превратните моменти от живота ми на острова, нямах достатъчната воля да седна пред монитора, а предпочетох жадно и егоистично да отпивам на големи глъдки живота си, вместо да споделям капна по капка събитията спряли дъхът ми. Защото както беше написал един мой приятел- „животът не се измерва с броя на вдишванията, а с броя на моментите, които ти спират дъха“.
Е, явно се насъбраха достатъчно такива моменти, щом започнах да се потя пред монитора на 38 градусови жеги, и забърсващ от време на време потта от челото си, да описвам преживяното през последните седмици.

...
Ето, че отново съм сам на старият стол от “Flo Cafe”, в ъгъла на стаята, там където беше леглото на брат ми. След разговора с моя стар приятел – Тонков, седнах удобно, до колкото е възможно и започнах да пиша...
Последните няколко месеца се изнизоха толкова бързо. Те за това хората казват, че хубавите моменти преминават по – бързо от лошите. Времето лети, когато си щастлив. А аз бях. И още съм, благодаря на Бога за което.
А и като се върна назад в дните, виждам как моя свят и моята представа за него, се промениха. Коренно. Още брат ми беше тук, когато всичко това започна. А дали не беше по – рано? Не помня точно кога, но помня, че седяхме с Пепо в мексиканският ресторант, където Михо приготвяше любимият ми Nachos Grande, и разговаряхме за живота. Да, това беше и един от последните дни преди брат ми да се завърне обратно в родината. Тогава, когато аз трябваше, отново, да остана сам. За това, може би, тези последни моменти с брат ми се запечатаха в съзнанието ми. Масата в ъгъла, малката лампа на стената, мача по телевизора, който никой не следеше и никому не познатите песни на Шакира, звучащи от уредбата в заведението. Тогава бях откровен с брат ми. Така както никога преди, сякаш. Тогава споделих това, което толкова време криех от самия себе си, дори – жаждата за свободно мислене, неподлежащо на манипулация от общественото мнение. И тъй като ние сме част от общество, което коригира нашите сремежи, мнения и ценности по определени критерии за добро и лошо, правилно и не толкова, ние търпим корекциите, понякога с нежелание, а понякога с открита ненавист. Аз вече не издържах. Упрекван за голяма част от изборите които правя, от родители, роднини и приятели, аз бях достигнал своя предел. От там на сетне или трябваше да се примиря и мълчаливо да следвам “чуждата” орисия за моят собствен живот, или да се изправя пред “доброжелателите” и да заявя своята позиция. А тя беше коренно различна от тяхните представи за “умерено” изживян живот. Но аз вече бях набрал скорост. И след като брат ми, подкрепи моите виждания и цели, от там на сетне, никой не беше в състояние да промени това “просветление”. Чувството и емоцията бяха непознати за човек, който тепърва осъзнава силата на свободната мисъл и воля. Чувствах, че мога да полетя, ако го пожелая достатъчно. Тогава истински осъзнах безграничната свобода от това да моделирам живота си по свой, уникален, начин. А брат ми беше до мен и окуражаваше новите ми стремежи. Сякаш, той беше единственият, който истински желаеше моето щастие, без користни мисли, без егоистични подбуди.
Макар, че никога не съм виждал реални спънки от страна на родителите ми, аз съм изисквал тяхната благословия за всяко мое по – мащабно начинание. От уважение, от страх да не бъда неразбран, от чист навик... И като погледна назад, виждам как всеки мой нов стремеж, биваше приеман с нежелание, първоначално, а след време “обжалван” и одобряван от майка и татко. Те бяха тези, които се страхуваха да не се отклонявам от “правият” път, но и истински ме обичаха за да не спират личното ми развитие. И още от първите ми стремежи за музикант, актьор, художник, спортист, готвач, полицай, военен, доктор, психолог, студент по туризъм, гурбетчия в република Германия, а сега и в Кипър...те изявяваха себе си като истински родители – закрилящи, поучаващи, но и даващи свободно поле за изява на личността. За това ги обичам, но и поради тази ми обич, беше толкова трудно да им съобщя новите ми планове . А те бяха извън родината ми. Те ме тласкаха далече и за дълго в чужди държави за да се уча от най – добрите на кулинарно изкуство. Това беше моята професия, хоби и страст. И аз бих направил всичко, или почти всичко, за да се развивам и утвърждавам като добър кулинар и главен готвач. Това ми желание беше непостижимо в Кипър или поне не и в мащабите в които то беше в моето съзнание. Аз исках изява на световната кулинарна сцена. Като желан и способен професионалист. Но трябваше първо да премина през пътя за да стигна до там. А този път аз го виждах извън България, дори извън Кипър.
- Но нали щеше да се прибираш за постоянно другата година? - щеше да каже майка – нали тук е родината ти, тук сме ние.
Да, точно заради това щеше да ми е толкова трудно да им го съобщя. Но аз вече бях решен да преследвам собствената си цел. А красноречивост беше само част от способите, който щях да използвам при обяснението пред родителите ми. Не бих пропуснал възможността да последвам пътя, който виждах пред мен. А и тези думи като “за постоянно”, “завинаги”, “окончателно” не ми се нравят. И тъй като живота е достатъчно кратък и “непостоянен” не мисля, че има нещо сигурно и вечно, за да използваме тези думи толкова често.
Нищо не беше сигурно, както казах и на родителите си. Нито къде ще се уча на кулинарно изкуство, нито кога. Имах варианти и проучвах възможностите добре. Но, от всичко най – силно желаех френската школа - “Ле кордон Блу”. Самата мисъл, че мога да се уча в държавата която има някакво магнетично влияние върху мен, беше достатъчно вълнуваща. А и все пак именно Франция е меката на кулинарията.
Но естествено разгледах и другите опции. Имаше академии в Англия, в Италия... в България. И макар най – новата кулинарна академия на балканите да беше в родината ми, нямах желанието да се прибирам там толкова скоро. Под толкова скоро имам предвид години...
Всъщност много неща ме държаха далеч от родината. От желанието ми за опознаване на други държави, общности и хора, през стремежите за следване в някоя напреднала в кулинарията страна, до това, че свързвах България с нисък стандарт, ниска култура, завистливост и ... балкански синдром. Дано не бъда разбран грешно, аз обичам родината си, но не и деградиралата част от народа и. И аз съм от същото тесто, но се пека в “купешка фурна”. А в това е разликата в разсъжденията, стремежите и светогледа. За някой може да няма значение, но за мен има. А в момента това е важното.
След Германия и Кипър светогледа ми се промени. Виждах другата страна на нещата, други възможности. Не, че забравям от къде съм тръгнал, но не мога да отхвърля пътя, по който вървя сега. Както веднъж казах на брат ми - “трудно е да се върнеш в сянката, когато вече си видял какво е светлината”. А сега се чувствах добре, даже по – добре от колкото мислех, че мога да се чувствам извън родината си. Защото съм запазил родното в себе си и се старая да се уча от чуждестранния опит. На това, което в моята родина не бих научил. Същото, което след време мога да донеса и култивирам в моята България. Тогава, когато съм готов да се завърна. Със знания, устремен и зажаднял за известна доза “нисък стандарт, ниска култура, завистливост и ... балкански синдром”.

сряда, 10 юни 2009 г.

Сбъдната детска мечта

Детската ми мечта беше...
Как само звучи.
Предполагам всеки с „нормално“ изживяно детство, си спомня за онези, тайни понякога, копнежи, които имаме в детските си години. За онези желания, които нарушават невинният сън през ноща и екзалтират детското въображение през деня. Именно тези, които оставят, макар и мъгляв, спомен за цял живот.
...
Не мога да кажа, че за мен, купуването на ролери беше детската ми мечта, но щом десет годишното дете, успя да сбъдне този си блян, чак след 14 години и покупката предизвика същата идиотска физиономия, която би придизвикала преди въпросните години, значи може да бъде наречена така.
Всъщност това ми желание беше на път да се сбъдне, когато му беше времето или иначе казано, когато бях на десет. Имам предвид, че почти се сбъдна. За кратко.
За доста кратко.
За два часа.
...
Ето, че майка ни слагаше да си легнем по леглата. Но и двамата с брат ми знаехме, че няма да е спокойна нощта. Та нали татко се прибираше от командировка. Чакаха ни изненади. А ние подозирахме какви ще бъдат те. Абе, ние направо си знаехме. Нали татко беше звъннал по телефона на майка и попита за номера на брат ми. Е, за моя не попита, но той го знаеше, нали ми е татко.
А и тате знаеше, че децата му се вълнуват от тези обувки на колелца. Не, че другите деца от махалата ги имаха, но проблемът възникна от както кабелната телевизия беше прекарана в къщи и нашето образоване започна на пълни обороти.
И ето, че татко се прибра. През нощта. Всъщност има ли значение кога. За нас беше важното да се прибере с ролерите. Сън не спахме, както се казва, ролери да видим.
Изчакахме татко да заспи и в ранната сутрин открехнахме вратата на детската стая, за да можем тихичко да се промъкнем до кухнята, където се очакваше да бъдат подаръците. Успяхме. Без да събудим родителите, ние бяхме достигнали дестинацията и с освирепял поглед гледахме към чуждестранната стока. Естествено имаше и други подаръци. Сякаш някой го интересуваше. Важни бяха само двете кутии, подпряни до хладилника. Тези на които, рисунките по опаковката обясняваха съдържанието.
Нямаше по – щастливи от нас. Пред мен и брат ми стояха ролерите. От нас се изискваше само да ги разопаковаме, внимателно, за да не повредим ценната стока и да ги нахлузим.
Аз като по – голям, по – привилегирован и по – дебел от брат ми, поех инициативата и започнах да отварям едната кутия. С майсторлък успях да отстраня излишното велпапе от ролерите и започнах приятната част – обуването. Всъщност, май това не беше най – приятната част. Тя преключи с гледането. От там на сетне започна ... трудната част. Защото след като половината стъпало гордо превземаше всеки следващ сантиметър от ролерите, все по – трудно и по – трудно, осъзнах, че това не е моя номер. Ами да, объркал съм ги.
Това са твоите – казах на брат ми – Вземи ги.
Но те моите ми станаха – мушморока не си губил времето да ме наблюдава, а взел, че подхванал другия чифт.
Е как така, къде са моите тогава?
Чак сега се усетих – татковците също грешат! А аз? Аз няма ролери. Всъщност имам, но малък размер. Леле – мале, само татко да се събуди.
...
Време за размисъл и неприкрито недоволство.
...
Добре де, поне мога да положа старание и да се опитам да ги обуя. Та, те могат да се разпуснат с времето. Нали така ставаше с маратонките, ако изобщо доживееха първия месец, поради усиление занимания с футбол в махалата. Тогава, все още, не знаех особената разлика между пластмаса и кожа. А и защо ли ми беше да я знам, нали имах въображение.
Ето, че се вмъкнах в тях. И хайде на обиколките по коридора. Веселба, блъскане по стените и мазоли по краката. Два часа, но какви само!
А, нашите се събудиха. Всъщност, едва ли са имали друга възможност, като си помисля сега.
Време разделно, време за обяснения. А колкото до номера, той татко си мислел, че още нося 36-ти. Що за срам, та аз съм вече на десет. Мъж, та дрънка. А той ... объркал се човека. Не ме питайте как се примирих, и сега се чудя.
Но бащите са за това, да се съобразяваш и примиряваш с тях, а и само на десет, едва ли щях да стигна далече при евентуален бунт от моя страна. А и толкова обещаващо прозвучаха думите:
Не се притеснявай, ще ги продадем и ще ти купим други – рече татко. Е да, трябваше да се изчака, все пак за десет години бях осъзнал, че не всичко се купува при първо поискване.
Чаках. Чаках. Забравих с времето какво чаках. И така станах на двадесет и четери. И сега се сетих.
От няколко месеца ги наблюдавах на един стелаж в магазина – мечтаните ролери. Вече 44 номер и доста по – модерни от онези в детството. Явно беше настъпил момента. Днес. Сега или никога ... или след още четиринадесет години.
Пауза, мисля. Измислих го. Вече ги влача доволно към касата. Плащам. Какво улеснение са тези MasterCard.
МОИ СА ...
Само тази охрана на магазина дето ме гледа странно, сякаш не може човек да си потанцува в магазина.
След толкова години вече имам ролери. Не знам колко време ще ги карам, но това си беше като сбъдната мечта. Утре ще звънна на татко да му кажа, да не продава старите.

сряда, 27 май 2009 г.

Писмо до Таня


Здравей, Таня.
Питаш как съм? Какво правя? И какви мисли минават през главата ми?
Ще ти кажа.
Мисля си за избора!
Ежедневен, дори ежеминутен. Постоянно, непрекъснато и безспирно ние правим своя избор, а резултатът движи живота ни в различни измерения. От едно състояние в друго и от една сфера в следваща. И всичко това зависи от избора, от посоката, която поемаме. Всеки път, естествено, изборът има различно качество. От жизнено важни дилеми, до това къде ще обядваме днес и дали пилешко с ориз да бъде или телешкото, заради вкусовите си качества и този нов сос, който днес са решили да сложат. Различни по качество, но все така важни за пътя. И всяка или почти всяка промяна, открива нещо ново, нещо различно пред нас.
Днес бях изпаднал в едно подобно състояние, което караше мисълта ми да се лута от едната крайност в другата. Чудя се понякога, колко противоречиви желания може да има една и съща линост – моята. Противоречиви като деня и ноща, като полюсите на магнита и все пак неотделима част от същата тази личност.
Размишлявам.
Съветвам се.
Осамотявам се .
Мисля и ... идеи, идеи, идеи. Но нищо конкретно. А какво ли очаквам? Отговора на това, какво да правя с живота си? Да, знам, не става от днеска за утре. Всичко е част от пътя. А и не случайно любимото ми определение за живота е - „той (живота) е това, което минава покрай нас, докато се чудим как да го живеем“.
Но точно сега ми е трудно да излезна от проблема и да организирам аргументирано стремежите си. Когато сърцето и поривите са в стихията си, тогава и разумът мълчаливо чака своя ред.
Всичко е цикъл, кръговрат. Сега мислиш, че си взел окончателно решение? Изчакай. Ще си мине по реда и то.
Нищо не ми липсва. Даже напротив – имам си всичко. И когато хората ме питат - Как си? - аз винаги се усмихвам и спокойно отговарям – Добре. Защото знам, че истинският отговор ще предизвика завист, защото истината е, че живота ми e това, което винаги съм мечтал да бъде. И с риск да се доближа до шизофреничните признаци, ще добавя – Аз съм в приказка, моята приказка.
Всичко е така, както искам да бъде. Професия, личен живот, успехи, планове за бъдеще ...
И ако нещо ме спира да изкрещя от радост с всичка сила, то това е малката доза здрав разум, който се бори с еуфоричното ми настроение.
Доволният човек е винаги щастлив, а недоволният – винаги нещастен. Просто? Не ,не е! Ако беше, нямаше да има толкова недоволни хора, а повече осъзнати, позитивни личности. Но истината не е за всеки, а и не всеки я търси.
И ако на някой му трябва бляскава кариера, хиляди, даже милиони в банкови сметки, коли, къщи ... то на мен ми трябва това, което вече си имам – любов към живота, не само, но любов към всеки момент, всяка минута.
Понякога вървя със слушалките на ушите, слушайки любими песни, наблюдавайки всеки организъм, всяко движение. Ритъм. Вечен. А ние се опитваме да променяме живота. Нищожни опити на нищожни твари. Можем да променим само себе си, само нашия светоглед. И нищо повече . Всичко друго са просто опити.
Живота е това, което е. Нищо не му липсва, всичко е перфектно. Само ние хората не осъзнаваме това, само ние не постигаме баланс. Ние и нашето съзнание.
Може би ако сложим съзнание на един камък и го хвърлим, той ще си каже – Летя, защото искам. Защото има по – висша идея от нашата, макат да поставяме на пиедистал човешкото.
...
Отклоних се много. Но така става, когато съм емоционално презареден. А и когато пренареждам приоритетите си, се чувствам най – уязвим. Най – открит за манипулация.
Какво искам от живота? Отговорът би бил един микс от писателската страст от филмa „Secret window“ и кулинарните стремежи от „No Reservations“.
И ако преди прагматичността движеше стремежите ми, то сега бохемският начин на живот променя визията им.
Дали да се установя на едно място и да започна да „живея“ по представите на средностатистическият човек или да обикалям света в търсене на музи за писане и опит в професията си? Две толкова крайни представи за изживян живот. И тъй като, той рано или късно свършва, май не бива да губя толкова време в мислене.
Де да беше толкова просто.
А може би е? Не е ли по - добре да се наспя за да избистря ума си?
Живота е това което е в момента, резултат от миналото и настоящи опити за проекция на бъдещето. За това, както казват руснаците - поживем увидим. И ето, че за пореден път достигнах някакво решение. Може би е моментно, може и да не е.
Кой ли залъгвам? Естествено, че ще има и още терзания по тази тема. Но най – важното е това, което осъзнах през минутите, пишейки писмото, а именно :
- Живота е твърде кратък за да го пропилея в пасивност - провикнах се от тоалетната, в опит да обясня на брат ми, какво съм решил.
... дано някой ми припомни това, следващият път, когато падна духом.
До нови срещи, Танче :)

събота, 9 май 2009 г.


Родени свободни и въпреки това в окови!
Норми, ценности, правила, формулировки създадени за да има колкото се може по – малко отцепници и инакомислещи. Обществено мнение налагано върху отделния индивид, трескаво търсещ своя път за изява като самостоятелен, уникален по заложби и мислене, организъм. В общество, агонизиращо в отчаяни опити да се категоризира всеки вид реакция, в такова, в което се смята за ерес своеволният поход на самоизявилите се за „свободни“ индивиди.
Защо ли толкова често се замислям за правотата на „общото схващане за нещата“? И защо с всеки изминал ден все по – малко, то оказва своето влияние върху мен? А може би вече няма значение или поне не такова, каквото имаше преди? Семейство, роднини, приятели, колеги, познати... Кръг в който всеки бива манипулиран в резултат от нормите приети за „нормални“. Кръг от който все по – малко личности успяват да се откроят и да избуят нагоре, но като цветя, а не като плевели, поглеждани с насмешка и порицание от останалите, тези за които „кон с капаци“ е само литературен израз, но не и метафора. Колко трудно всъщност е това, да се разграничиш от общественото мнение и да погледнеш на живота си като „твой“, такъв, който може да бъде моделиран по твой вкус, без да се взима предвид високото ниво на холестерол на един, гастрита на друг или запека на трети, а по твой вкус. И не всеки път да се осланяме на това дали е „вкусен“ нашият живот по „апетита“ на другите. За това всеки сам си „сърба супата“ и ако за някой е солена, то за други е безсолна, а за мен...за мен си е точно такава, каквато сам си я надробих - по мой вкус!

понеделник, 27 април 2009 г.



Колко сме нищожни!
Едни малки същества с разум и поставено на пиедeстал его.
...
Завих зад ъгъла и пред мен се извисиха стените на манастира. Каменни стени пропити със спомени за миналото, за време, турско, такова каквото малцина живи помнят. Спомени за войни и смърт, за дребни човешки твари рушашти това, което други преди тях са построили. За саможиви гниди развяващи байряка на възвеличалите се единици. Тези за които, сякаш, цялата вселена е създадена, само и само, за да модат те да бъдат родени, паразити за които въртенето на земята е акт на поклонение пред тяхното присъствие.
...
Какъв микс от емоции се завърта всеки път, когато стъпя тук. А защо ли идвам толкова често? Може би за да почувствам атмосверата от това което е било, от миналото. Минало принадлежало на великите „строители“ и „рушители“. Тези, които са оставили отпечатък от присъствие на разум. Разум понякога градивен, понякога деструктивен ... и все пак разум.
А дали щеше да има тази си стойност манастирът, ако не беше преживял всичко това? Ако не беше свидетел на гения, виновен за изграждането и разрушението, за тези два, тъй нужни за кръговрата на живота, похвата.
А може би точно поради това, времето прекарано тук е толкова ценно за мен. Защото допирът с великото ме кара да виждам двойствеността на живота. Жаждата за добрина породена от гневните удари и завистта пред погледа на красотата. Кратък пример за взаимовръзката и неделимостта на градивните елементи на живота.
...
Винаги, когато обстоятелствата го позволяват сядам на маса в средата, поставена специално за мен в центъра на манастира, близо до малкия храм, под младия нар. Там където шарената сянка, отдалечеността от хората и заобикалящите ме каменни стени, правят момента магичен. Сам, в повечето случай, с чаша турско кафе и мисли разпиляни, някъде там, където всичко има своя ритъм и своята малка но важна за целостта, роля. И винаги с фон от музика, красива и вечна, само такава, каква е присъща за такова място. Място на което всеки би се почувствал значим, макар човешката единица да губи своята стойност пред величието на манастира.

петък, 24 април 2009 г.


Попитал човекът своя Бог:
- Какво мислиш за нас хората, Боже? За човеците - твоето най – велико творение.
Бог го погледнал замислено и с божественото си целомъдрие отвърнал:
- Знаеш ли? Много странни сте вие хората. Чудя се на едно нещо най – много. Защо след като съм ви дал един живот, за да го изживеете в последователност, вие винаги бързате да преварите и после страдате за “избяганото” от вас време? Защо когато сте млади не живеете като такива, не се оставяте на буйните младежки години, които ще ви подготвят за по - нататъшния живот? Та нали за това са те, за да покажат на младия индивид цялото величие на живота, добрите и лошите, смешните и тъжните, приятните и неприятните неща от него. За да го научат на “изкуството на живота” и схващането му като една цялост в следствие от направените “грешки” , грешки, които Аз наричам “път”.
А после като остареете започвате да съжалявате за отминалите хубави, младежки години и за нещата, които сте можели да осъществите. И така не осъзнавате привилегията и красотата на старите години. Привилегията, че сте ги доживяли и красотата от това да погледнете назад и да видите “следите” оставени подир вас.
- Кажи Боже, как да го живеем по – правилно? – рекъл човекът.
- Няма правилно и неправилно, човече, всичко е част от пътя. Път, който следва моя замисъл, този, който ще ви посвети в “тайните”, стига вие да се научите да ги разпознавате. За това всеки етап от живота е даден за да се учиш. За това не страдай по отминалото време, а гледай с очакване към настоящето, защото тук са новите уроци, а бъдещето ще те приветства със следващите...

вторник, 14 април 2009 г.

Когато затворих вратата на апартамента след мен, не предполагах, колко отпаднал от насъбралата се емоция, мога да се почувствам. Дали беше от натоварения, но интересен работен ден, от тренировката във фитнес залата, която изразходи енергията ми или от многото контакти и разговори съпроводили делникът, не знам.
Може да си внушавам – помислих си аз. Може, но едва ли.
Половин час след това, едва довършващ разговора с родителите ми, реших, че най - накрая водата се е стоплила и мога да взема, тъй желания душ. А след него, опитите да подтискам налегналата ме умора, бяха все по – трудни и по - осезаеми. Имах нужда от почивка или релакс, както обичам да казвам, галейки полиглотските си заложби.
И ето, че след като измих чиниите, напомнящи ми за отминалия преди два дена имен ден, прибрах прането, проверих mail,skype,facebook,blog...да не забравя и няколкото интересни статийки, прецених, че леглото не е толкова далече от мен, все пак. Пуснах любимата музика за лежерно релаксиране, и sax for sex зазвуча в умерен тон ...макар без съпровод от секс. Голямата свещ, чийто пламък едва щъкаше скрит сред стените от восък, предаде, освен аромат на ванилия, един различен, задушевен щрих на самотната вечер. Отпуснах се на леглото и забравих за всичко. Загасих светлината от лампата и единственото нещо, което се движеше, беше пламъкът от кремавата, ароматна свещ, разхождащ се ту плавно, ту сприхаво из стаята. Каква идилия, каква атмосфера. Едва ли бих желал нещо друго сега. Заслушан в божествения звук на сопрано саксофона, притворил очи, с разпиляни мисли и спокойно изражение, аз събирах сили за остатъка на вечерта и мисловно проектирах нещата, които предстоят. Така отмарям от натовареното ежедневие, така релаксирам в малкото свободни минути, тези, които правят плавен прехода от натоварения делник към...малкия празник - свободната за моделиране по мое желание, вечер.

петък, 10 април 2009 г.

09.04.09


Бяхме седнали с брат ми и Михо в заведението, което след интервюто се очакваше да стане моето ново работно място. Настанихме се на най-хубавата маса или поне така наричаме онази от която можеш да наблюдаваш минувачите по най - скъпата улица в Никозия - Stasikratous. Времето беше слънчево и горещо, даже необичайно горещо за първите, всъщност за които и да е, априлски дни. Интересното бе, че дори аномално топлите слънчеви лъчи бяха в унисон с пролетното настроение, което можеше да се усети, както в нас, така и в хората, търсещи полъх хлад под сенчестите места на улицата, докато се движат в ритъма на ежедневието. Сякаш, само ние тримата бяхме намерили нашето място, това под шарената сянка на заведението. Моментът беше един микс от пролетна треска и моята треска – тази на кандидат за работа.

И тъй като стремежът ми за израстване като професионален готвач ме доведе тук, аз бях психически подготвен за пореден път да бъда изслушан и да представя биографията си, но естествено след първата чаша кафе за деня. Сервитьора беше напълно съгласен с мен и не закъсня с поръчката. Всъщност келнера ми беше познат от някъде. Странно. Бях го виждал ... да сетих се, в Mondo! Заведение на две преки от тук. Но, някак различно беше този път. Излъчването, първото впечатление. Коренно различно от това, което остави в мен последният път, когато го видях. Това бе направило впечатление и на двамата ми другари по маса, те също бяха на това мнение.

- Първото впечатление НЕ е най – правилното! - констатира брат ми.
- Да, но все пак може да се окаже и такова – добави Михо.

„Всъщност и в двете има истина, така, както и двете са непълни като самостоятелно определение“ – помислих си аз и не забавих да добавя:

- Ако някой е оставил впечатление, едва ли то бива грешно или правилно ... то е част от комплексната характерност за човека. Нито можем да определим някой като негативен, само по първото впечатление, нито можем да отхвърлим тази черта на характера му. Все пак всички сме едно кълбо от емоции и в различните моменти реагираме с различни части от инструментариумът на емоциите си. Така, че едва ли първото впечатление за човек може да се приеме като базово и непоклатимо. Все пак като част от цялото.

Ами, ако вземем предвид нашето моментно настроение и от там на сетне цялата метаморфоза, която настъпва при впечатленията ни ... - в този момент дойде сервитьора, за да ми съобщи, че мениджъра отсъства в момента и утре ще може да ме приеме.

Така завърши сутришното кафе, интервюто и темата, която ни вълнуваше ... и всичко това на чаша топло кафе. Затова апелирам, хора – пийте сутришното си кафе!

неделя, 5 април 2009 г.

07.04.09 - 09.04.09


От както брат ми дойде да живее при мен, времето в което мога самотно да разсъждавам върху нещата от моя живот, се ограничи до моментите в които отивам към работното ми място, обезпокояван единствено от трафика по улицата. Точно в този откъс от време, вчера се замислих за две случки, изживяни от мен, но подминати без да им се отдаде заслуженото внимание на поучителни истории, изграждащи по – цялостно представата ми за живота.
Първата история е свързана с едно момиче с което, тъкмо започнали да изграждаме някакви отношения, тя прецени, че не може да прекъсне старата си връзка. Макар вече агонизиращата четири годишна връзка да беше смес от любов, скандали, бой и “други подсъдими деяния”, тя таеше добри чувства към него. Това предизвика странна реакция в мен, странна за самият мен дори - никаква! Бях учуден или поне не го очаквах. По – объркващи за мен, от взетото решение, бяха нейните думи - “все пак още ме обича, макар да ме наранява, а и аз...”, или поне така твърдеше тя.
Тогава дойде вторият случай: “той ме бие, заплашва, ... (пак подсъдимите деяния) и така вече 3 години ние сме заедно, но да ти кажа ... някакси ми е трудно да се реша и да се махна от него...още го обичам”!!! Това беше резюмето на разговора ми с една приятелка по скайп. Не би бил чак толкова странен, ако не повтаряше недоумението ми от предишната случка. Защо хората търпим малтретирането...и по - лошо, даже сякаш ни харесва, така, някак, тайно от самите нас дори?
На следващият ден отидох да се видя с приятелка, разговорът с която отприщи размисли по случките от последните дни. Тогава си припомних една гледна точка, до колкото си спомням беше от времето в което трудовете на Фройд представляваха интерес за мен. За това, може би, я свързвам с него. Става въпрос за бебето - когато то се изпусне в пелените започва да плаче, плачът спира, когато бебето свикне с нацапаните си пелени. Ако започнем да ги сменяме, то ще започне да плаче отново, тъй като вече е свикнало с тях, а ние “най – безцеремонно” искаме да го измием и така да развалим блаженото му спокойствие. До някъде припомнянето на този факт избистри представите ми за добро, лошо и чиста проба навик.Така е и в живота на “по – големите бебета”. Защото ние също изпитваме примирение с нааканите си дрехи и ревностно се пазим от това да ни измият и помогнат.
Разбрах също, че колкото една връзка изпълнена с безусловна обич има вариант да просъществува, то такава базирана на страх и малтретиране има подобен, да не кажа същият шанс да оцелее. Не, че не правим разлика между добро и зло, а защото хората сме такива, понякога – до толкова привикнали, че вече разликата...няма такова значение.

неделя, 29 март 2009 г.

29.03.09 или два часа след като започна лятното часово време


Започнах да пиша, когато почувствах нужда да споделям мислите си в писмена форма. В този ден аз бях седнал спокойно в транзитната част на софийското летише и бях вперил поглед в еднопосочният билет, който ми напомняше, че една голяма промяна навлиза в моят живот. Промяна, която със сигурност щеше да изиграе решаваща роля в моето развитие. Толкова сигурно, колкото и самолета навън, който току що се отдели от земята, стремително набирайки височина. Почувствах, че това е момент, който трябва да се запомни. Изкарах една тетрадка от раницата и записах:”26-06-2007 Ето,че започва един нов етап от живота ми ...” Това по късно стана първият ми дневник.С времето изпитах нуждата да описвам емоциите преминали през деня. Записвах мометите изявени като сблъсък, между вече установените от мен норми и новите , непознати неща. Всяка нова промяна се описваше с интерес, сякаш оставях писма след себе си за тези, които тръгват по стъпките на ... живота. Тогава не подозирах,, колко полезно всъщност ще се окаже, това мое начинание. Колко изминал път и осъзнати истини ще виждам всеки път, когато поглеждам назад към записките си.Когато това стана моя страст създадох блог в който реших, че мога да записвам мненията си по различните въпроси – политически, социални, ежедневни. Започвах всеки път с желание да пиша по избраната тема ... и всеки път темата се променяше в хода на писане към това, което живо ме вълнуваше в момента. Всяка или почти всяка тема започваше с едно заглавие и завършваше с друго, такова каквото го правеше крайният вид на текста. Тогава осъзнах, че не мога да задържа мисълта си върху темата и пиша за това, което мисля в момента, тоест разхвърляно.
Преди няколко дена , след сериозна борба между желанието ми за писане и мързела, който ме беше налегнал, аз взех решение. Вместо да ограничавам описването на мислите си поради невъзможността да се съсредоточа в предвидената тема, ще дам воля на мисълта и текущата емоция и тя ще бъде записвана – такава каквато е тя в момента. За да не се налага накрая да поставям някакво заглавие ще записвам датата на която тази мисъл или тези емоции са преминали през мен и са имали щастието да бъдат сполучливо написани, което е трудната част при мен. Взимам предвид това, че темата може да започне с баничката която закусих сутринта, да премине през срещата за деня, направила ми най – голямо впечатление и да завърши с вулгарният коментар, поставен на стената на приятел от facebooк. Толкова за причините, а за последиците ...За това направих този втори блог, не като ново начало, а като логично продължение на променената и най – важното осъзната посока на развитието ми. Ние не можем да променим това, което вече е станало или е писано да бъде. Можем да променим само своята гледна точка за него. И щом е недостатък, то нека го приемем, а не да го влачим лениво подир нас.

Такъв ще бъде моят блог ... продукт от „осъзнатият недостатък“ на моята страст -писането!

Приятно четене!

събота, 28 март 2009 г.

В живота е така!

Човек възприема заобикалящият го свят според нивото на което се намира като себеосъзнаване. Когато разберем себе си, нещата които ни харесват, отблъскват или привличат започваме да проявяваме интерес към останалият свят. А той се разкрива за нас в блясъка за който сме готови да понесем. Няма как да видим повече от това, за което сме готови, защото дори допира с новото няма да предизвика реакция в един неподготвен за срещата разум. Виждаме и осъзнаваме до толкова, до колкото сме се развили.
След като интереса ми към опознаване на живота предизвика опознаване първоначално на самия мен като заложби, пориви, мисли, страхове, започнах да изучавам силните и слабите си страни. Всеки ден откривах нещо ново за себе си и за живота който живеех, под такъв ъгъл, под който не бях поглеждал преди. Сякаш новата парадигма откри личността ми като смесица от всички познати за мен чувства, емоции и желания. Едно кълбо от всичко познато, противоположности които при поглед от високо образуваха една личност – моята.
“Старата” едностранчива особа беше всъщност, един микс от напълно противоречащи си мисли и чувства. Колко сляп бях за това ... колко малък съм всъщност като съществувание. Когато погледнах над себе си видях, че има и други...много други, а над тях - структурите и процесите образуващи нашият свят. Тогава осъзнах себе си като малкият, напълно невидим, но функциониращ “атом” във вселенската шир. Както белодробните клетки са невидими за нашето око, но без тях ние не бихме могли да живеем, така и аз бях замислен да играя своята роля във един неразгадан от нас – простосмъртните, божествен план. Това беше и основният момент в който “Бог” и “божествено” не бяха вече само думи от религиите (толкова различни и толкова еднакви същевременно) а това което ни заобикаля. Аз не вярвам, че има Бог, защото да вярваш означава да не си сигурен, аз ЗНАМ. Той беше без име, макар християнската вяра да викаше тъй силно в ухото ми, аз не запуших уши, напротив - чух и другите, които викаха – все различни имена...странно колко имена има едно и също нещо!
В живота е така, че когато искаш нещо и не преграждаш пътя му, ти го привличаш и то закономерно те намира. Примери – колкото един живот. Ето и какво поисках – знание. Получих го. Запознах се с езотеричната литература която очерта нови пътеки в развитието ми. Колкото повече се учех, толкова повече се освобождавах от натрапваните от обществото стереотипи, такива каквито можем да наблюдаваме във всеки от нас. Стереотипи изграждащи ограничени индивиди, със страхове от неверието и несигурност във вярата.
Вратата на знанието може да бъде отворена само от нас. До като я държим добре затворена, света в цялата му прелест остава зад нея.
Това, което направих с побутването на вратата, бе да се от
ърся от безцелието – болестта на съвременният човек. Колко важен бях чрез своето микроскопично съществувание на фона на цялата вселена и колко незначително – важна роля имах там. Тя беше по мой размер. И тъй като всеки сам дава определение за ролята си, а някой даже пропускат момента, аз избрах своята роля – човек който се учи. Та нали за това е живота. Колко елементарно и същевременно сложно за осъзнаване. И ето, че започнах да се уча, водя си и записки...