четвъртък, 12 август 2010 г.

2 days, 2 bikers, free highway, 5 towns and one willage...part 1


Идеята беше - двама стари приятели да прекосят Кипър за два дни с чопърите си ... Никозия, Ларнака, Агиа Напа, Протарас, Паралимни, приспиване някъде из изброените градове и потегляне към Лимасол, Тродос и балканските селища, нощ където дойде, а след нея, разходка до "Баните на Афродита" завършваща в Пафос. Една мечта от дълго време, която решихме да сбъднем. И дали защото търсихме спонтанното в цялото това пътуване или чисто и просто нещата не винаги стават така, както ги планираш, ние имахме доста по - различна обиколка около държавата в която живеем от години. Не беше това, което планирахме, нито онова, което очаквахме ... беше далеч по-добре! А какво се случи ли? Хмм, много неща. И най-важното - едно незабравимо и вълнуващо пътуване.

Алармата прозвъня в заръчания час. Беше 08:30, а Дебелия още хъркаше, плувнал в пот, от жегата в столицата. Аз самият спах добре в старата си стая, макар и за пръв път да я делях с бившия си съквартирант. Но човека си купил добър и шумен вентилатор. Шумен, но върши работа. И добре, че беше той иначе от жегата и потта едва ли щях да отлепя ръката си, за да изключа алармата...
След минути и двамата бяхме на крака. С подути очи от недоспиване, но интусиазирани от предстоящото пътуване. Двадесет минути и кратък разговор с новият съквартирант на Дебелия, ни деляха от началото на road trip-а, както обичаме да го наричаме. "Охлюва" ни чакаше долу. На него повече му личеше, че сега става от сън, пост ефекта от пиене на бири до 04:00 сутринта. А Ахмет вече беше отворил бащиното интернет кафе и ни изпращаше развълнуван, така, сякаш той ще пътува...младо, чорляво бангладешче, без интересно ежедневие, напълно го разбирам.
Безшумно потегляне, за да не събудим комшиите и цели 200 метра до Mike's square cafe, където пихме сутрешното си кафе и обмисляхме маршрута. Няколко снимки за спомен направени от Охлюва и вече бяхме на моторите, събрали недоумяващите погледи на хората. "45 градуса, а тия двамата с ботуши, дънки и елеци..." но, какво да им обясняваме.

Гордо преминаване из улиците на любимата Никозия и още повече недоумяващи погледи, докато не стигнахме бензиностанцията в края на града. Пот се стича по челата, а ние пълним резервоарите и забърсваме мокрите чела, ту с ръка, ту с къкавица, ту с крайчеца на блузата, подаващ се под елека. Кратко задръстване, плавно преминаване покрай полицаите и highway, here we go. За пръв път се движихме в комплект по магистралата с Дебелия. Това беше отдавлешна мечта за двама ни, но оталожена във времето, а времето беше настанало, мечтата вече се усвояваше. Пътя беше широк и спокоен откъм трафик. Закачливо изпреварване, съобразена скорост и един амбициозен пакет дъвки, жаден за приключения, изскочи от сака на Дебелия. А аз си помислих, че е нещо важно и спрях да го търся по магистралата. А те били само две... "как две, бе, бяха пълен пакет", е да, бе, дебел, ама 10 коли минаха през тях, докато се протегна и геройски да ги спася. Както и да е. И ние бяхме двама, повече не са ни нужни. Опаковка по банкета, дъвка в устата и пътя продължи. Нали сме рокери, трябва да сме небрежни...

Прекосихме крайбрежната алея на Ларнака, огледахме красивите жени по пътя, а те ни е усмихваха ... или ни се смееха, така и няма да разбера. Огладняли, ожадняли, с една или повече нужди, седнахме в едно заведение. Не ни е за пръв път да сядаме там, но така и не помним, как се казва. А и не е важно на фона на цялата история. Английска закуска, с кафе и натурален сок и амбициите за дълъг път се възвърнаха, преминаха през тоалетната на заведението и ни качиха на моторите, за да се отправим към Агиа Напа. За 3 години прекарани на кипърска земя, точно толкова пъти сме били в този град, свързващ се с нон-стоп партита, вълнуващ нощен живот и разврат. Или ние нямаме нужда от изброените неща...или сме ги намирали на други места. Градът не е нищо особено, всъщност е малко селце, което е отворено за туристи, предимно англичани, само за летния сезон. Зимата...всъщност от къде да знам как е зимата, та аз съм идвал само през лятото. Първият крайпътен мотел ни направи особено впечатление с басейна на покрива, на който планирахме да си пием бирите, късно вечерта и да отмаряме в хладката вода. Готово, изтеглихме пари за да платим за стая с малко климатиче и две долепени легла, едно до друго, и... чак тогава ни споделиха, че басейна затварял в 19:00 вечерта, а "басейна" всъщност беше една замърсена от препарати локва в която се къпеха четирима пияни англичани, а от доволните им физиономии се разбра, че се използва и за ... срам ме е да го кажа. Общо взето, останахме си излъгани, но това не помрачи настроението и апетита, който ни се отвори от пътя. Кратката обиколка около курорта ни отведе в един ресторант с чудесен изглед към плажа и половинчасово чакане на една пица и студен омлет. А обяснението на сервитьора беше, че е нормално една пица да стане за толкова минути. А студеният омлет и той ли беше в рамките на нормалното? Как да му обясня, че съм професионален готвач, а двамата с Дебелия работихме, впрочем той все още работи, в италиански ресторант и предимно правихме пици, но за 8 минути, а не за половин час. Но, както и да е. И това не успя да помрачи насторението, но съм почти сигурен, че ние успяхме да помрачим няколко снимки от една сватба. Но пък за какъв Дявол, решиха младоженците да си правят снимки, точно там, където си миех краката след разходката по плажа...и най-важното - докато си ги миех...

Слънцето се беше скрило, когато се почувствахме разделени, за дълго време, от моторите си. Беше изминал почти час в който релаксирахме на климатик, нещо което не ни се отдаваше често, като се има предвид жегата и кипърското лято. Вечерта беше в разгара си, ние също. Препотени се вмъквахме в дънките, ботушите и кожените якета. Каските са на главите и отново ръцете, ръкавиците и крайчеца на блузата...пот...докато не се качихме на моторите и с мръсна газ потеглихме към Протарас. А на магистралата, вятъра прогонваше потта от челото, а крайчеца на блузата съхнеше от течението. Идилия!
Невероятно е усещането да се пътува вечерно време. Музиката е от особено важно значение. Подходящите песни, подбрани според вкуса, създават фона на преживяването и го екзалтират. Това ми напомня, че трябва да си сменя лявата слушалка, ако искам да продължавам да чувам с лявото ухо.

Протарас е страхотен град. И той, подобно на Агиа Напа, е оживен само лятно време. Предлагащ достатъчно интересен нощен живот и атракции за летуващите, той може спокойно да се счита за един от любимите ми градове в Кипър. А какво китайско хапнахме там...не съм сигурен, дали беше точно китайско, макар да беше предложено като такова. За да е по-интересна историята, може би, трябва да загърбя професионалните си убеждения. Да кажем, че не ни хареса, особено. Но пък една бира "Corona" с две резенчета лимон оправят положението. Не знам защо Дебелия поръча точно по две резенчета за двама ни, но съм убеден, че има нюх към тази бира. По пътя минаха група рокери, с името на бандата им, щампирано на якетата. Изглеждаха като извадка от филма "Wild Hogs", и това определено ни накара, в продължение на няколко минути, да се замислим за подходящо име на нашата "банда". Така и не измислихме, а може би, това ни прави една уникална "банда" от двама, които, чисто и просто, знаят как да се забавляват в този кратък живот, без да дават имена и определителни.

И ето ни обратно в Агиа Напа, обикалящи, забележете - пеша, по клубната улица на куротния град (разбирайте село). Не съм сигурен, дали хората идват тук за да се забавляват или за да се надрусат, напият и ... а може би за тях, това е забавата? Ограничено, доста ограничено от към мисъл и съдържание. Жалко, а можеше всички да сме такава сплотена бандичка мотористи и отново наркотици, алкохол и ... :)))
Стана никое си време, или поне ние, бяхме свикнали, да си лягаме преди изгрев слънце. Прибрахме се и, разбира се, тъй като нямаше как да си пием бирата на басейна, на покрива, си я пихме с бармана Борис, а после и на климатик в тясната стая. Още помня физиономията на дребния, мургав, къдрокос кипърец при вида на двама, двойно по-едри от него рокера, настаняващи се в стая с две долепени легла, едно до друго. Или ни се чудеше или ревнуваше. Кипърец, иди го разбери.

... и на края правя кратка пауза за доброто изпълнение на Дебелия с мотора си. Толкова плавно и синхронно засурка мотора при излизане от прашната улица. Такъв слалом, такъв финес, такъв замах в кормилото. До последно вярвах, че го прави нарочно, докато не видях изплашената му физиономия, докато вдигаше мотора от земята. А аз бях спрял колите зад мен, за да му се радват, а той си помисли, че за да не го прегазят. Виждате ли, дори между великите умове има разминаване в мисленето. А сега да поспим, защото утре ни очакват Лимасол, Тродос и Пафос...или поне така ние си мислихме...

сряда, 4 август 2010 г.

Моята Никозия...




Тъкмо се прибрах в дома си, в Пафос, бях в почивният си ден в добрата, стара Никозия. Град изградил една самостоятелна личност - моята. Град от спомените ми, там където са приятелите ми, моменти от миналото, избликващи в мисълта ми след всеки ъгъл, всяка улица. Там, където оставих старата любов, там, където се чувствам "като у дома си". Приятелите, познатите и онези спомени към които се връщам всеки път, когато стигна границите на града.
След релаксиращото нощно пътуване с мотора си, музиката през пътя и мислите лутащи се в миналото, настоящето и бъдещето, стигнах и МОЛ Madison, и стария МОЛ, и главният светофар в началото на града, и ето отново, последните 3 години се завъртяха в главата ми. Носталгично настроение смесено с идеите за нови и интересни преживявания по време на престоя, който предстои. Всичко започва отначало за мен, всеки път, когато се завърна в Никозия.
Лятото там е адска жега, един пустинен образ на този хубав но застаряващ град. Нощта беше немислима, не и по начина, по който се очаква да се изкара - в сън. Без вентилатор, с три отворени врати и легло плувнало в пот, аз се въртях цяла нощ. Не спах, но и не съжалявам, мисълта за предстоящият ден ме крепеше...макар и изморен, макар и изпотен, но щатлив, че отново съм в града от спомените си.
Денят дойде по - бавно и от коледните празници, имах чувството, че никога няма да се покаже слънцето на хоризонта, за да мога да измия подутите от безсъние очи и да се отправя на път. Предстояха срещи с приятелите ми. И тъй като рано сутрин нищо друго не е така приятно, както няколко партии шах с Виорел, аз се отправих към старото място където се чакаме, за да се порадваме така, както ние си знаем най - добре. Игралната зала "Блиц" беше затворена за месец, или по-точно работеше само вечер, което за нас - тези, които я посещавахме само рано сутрин, беше като да не работи изобщо. Креативната мисъл ни разходи до старото ми работно място - Mike's square cafe, там където щяхме да играем шах, да хапнем английска закуска, както готвача Шедри я приготвя за мен, специално, и да видя усмихнатите лица на старите колежки и настоящи приятели. И кафето с Гери и Надето, и времето прекарано със Ели в градския басейн, и следобедната закуска в Il Forno, и Иво, и Михо, и Мими, и Кличко...и всичко което ме правеше щастлив...
Вечерта дойде, слънцето се скри, така и не можахме да се видим за трети отложен път с Натаса, а така исках да видя усмивката на старата любов... Другият път, поне така се успокоявам и надеждата остава.
Беше топло но слънцето се беше скрило, така можех по - спокойно да нахлузя рокерските дрехи и да се отправя на пътуване по магистралата. И отново музиката в ушите, и отново колите покрай мен, и пътя към спокоен и монотонен Пафос. Кратката разходка в Лимасол ме зареди с настоение, което само млади хора разхождащи се вечерно време, събиращи се за да се радват на живота пред тях, могат да предизвикат подобни реакции в леко меланхоличното настроение с което пътувам отдалечавайки се от моята Никозия.
И ето, че пристигнах в Пафос, час и половина път, 150 километра и мисли с висока скорост, преминаващи през главата ми. Пред нас ме чакаше Стоян, после дойде и Мустафа, кратък разговор и ето, че съм вече пред компютъра си, говорим си с майка ми, чрез скайп. Да живее технологията и безплатните разговори с тази полезна програмка.
Сега съм сам! С наргилето пълно, и тютюн с аромат на банан, бира Germania, песните на Tracy Chapman и мисли отправени към неизвестна посока. Една мисъл се откроява от другите лутащи се - скоро пак ще се завърна в града от спомените ми, в моята Никозия...

вторник, 22 юни 2010 г.

С гордост, тъга и доза ирония към реалността...

Датата е 19.05.2010г. Пия Нес кафе със сметана, добре разбъркани преди да сложа горещата вода, както леля ме е учила, и си мисля за живота ми през последните седмици. Явно ми дойдоха в повече негативните емоции, щом взех дневника си и записах:

"Поредните обрати в живота ме подтикнаха да се замисля за стойността на стремежите ми и пътя по който съм поел.

С годините забелязах, че колкото по-високо се изкачваш в дадена йерархия, толкова повече проблеми и високопоставени особи срещаш. А при тях всичко се прави с по-голям размах, по-мащабно. Каквато висотата на позицията-такъв и мащаба на размаха.

Сега се намирам сред по-висока среда в професионалната сфера-5 звезден хотел на остров Кипър. Там, както и на предишните места, има собственици, мениджъри, шефове и високо поставени лица. Но тук, съвсем закономерно, те се ползват с влиянието, протекцията и позицията на 5 звездното си равнище. 5 звездни собственици, 5 звездни мениджъри, 5 звездно ръководство...5 звездни изисквания, 5 звездни комплекси, проблеми... и така всичко е в големи размери в сравнение с "по-малките" работни сфери. Разликата е в цената и мощта на "играчките" с които си "играе" 5 звездното общество!

Постепенно осъзнавам, че 5 звездната практика, заплата, сертификат, позиция... изискват повече жертви, себеотричане, двуличие и пошлост. Т.е колкото по-високо, толкова по-трудно се задържа човек там и толкова повече проблеми има. Мечо Пух, доволно и мъдро би повторил: "Колкото повече, толкова повече"

Но, нали аз исках и все още искам 5 звезден опит, известност, блясък...или само се заблуждавах? Към това ли се стремя? Или по-точно, това ли трябва да гоня и преследвам в живота си? 'Да имаш или да бъдеш", може би, това трябва да се запитам първо. Дали да имам тази слава, авторитет и репутация на 5 звезден кулинар или да бъда такъв вътрешно, за себе си, а не за пред света. Кое е по-важно за мен? За мен!!! А не за пред света! Когато "зная" сам за себе си, постигам спокойствие, хармония. А когато доказвам себе си чрез отражението от заобикалящият ме свят, получавам само косвено задоволяване на Егото, нищо истинско и първично. А след този ред на мисли, кое предпочитам? Разбира се, че хармонията от "истинското усещане за себе си" е важно за мен, но също така важен е и одобрителният поглед на заобикалящият свят. Нека бъдем реалисти. Живеем в общество, а не като единаци. "В Рим живееш като римляните", а в обществото-като част от него.
За това, трябва да намеря "златната среда"! Там където не вървя срещу себе си, но и не се превръщам в раковата клетка на обществото, самоотлъчвайки се като саможива единица. Колко елементарно и същевременно неимоверно трудно.

Аз съм Chef de partie в 5 звезден хотел. Това е тук и сега, значи това е реалността! Т.е не е било или се надявам да е. То е!
Това е моята реалност в момента. И в тази реалност, приемам или ако не, то трябва да приема и другите аспекти от реалността. И като 5 звезден Chef de partie, аз имам над себе си 5 звезден комплексиран главен готвач, 5 звездни, още по-комплексирани, мениджъри и разбира се, "главата" на вече вмирисалата се риба - собственика на този 5 звезден хотел.
Трябва да приема и другите реалности покрай моята, а именно - 5 звездни двуличия, некадърност, лицемерие, безобразие и проблеми. Всичко което го има "по-долу" от 5 звездното нито, но тук, то е с по-високо самочувствие и наистина по-мощно. Понякога си мисля, особено след събитията от изминалите дни, дали хората "по-долу" нямат по-смислен, по-спокоен и по-независим живот? Може и да се лъжа, но сега си мисля точно това. И дали, когато си бях в родината в онзи следобед, когато гледах към двора на село, не се докосвах до "истината", до спокойствието? Там на село, в двора, сред тревата, овошките и посевите. Нещо тъй просто, нещо тъй примитивно, нещо тъй истинско, в унисон с природата. Там няма 5 звездни изисквания, нито 5 звездни проблеми...да, няма и 5 звездна заплата и позиция, но има свобода. "Блажени са невежите", като в случая имам предвид обикновената, незацапана от алчност и просперитет, мисъл човешка.
Но и там си има хора с позиция, от които ти зависи двора. Други шефове и проблеми. Дали годината ще бъде плодородна, дали няма да окрадат двора, дали ще изкараме месеца...и дано не падне слана или не дай си Боже, градушка...

Да, всяко ниво на социалната и обществена йерархия си има своите, малки или по-големи, проблеми. Явно всичко зависи от това, какво искаме да бъдем ние за себе си, по индивидуални стремежи и убеждения. И дали ще копаш двора на село или ще си сред 5 звезден персонал, зависи от това дали приемаш и желаеш реалността. Нито това, което е било, нито това, което ни се иска да бъде, а това, което е, тук и сега.

Моята реалност ми подсказва, че е време да се стягам за работа. Часовникът сочи 13:28 т.е след един час, само, започва поредният работен ден. Ще се кача на мотора си и ще се отправя на 5 минутно пътуване към 5 звездния хотел, за да видя 5 звездните си колеги и 5 звездните си комплексирани началници...5 звезден кеф, нали?"
И дано хората с по-слаба фантазия, не се вкопчат в думите и примерите като частност. Всичко е с по-голям смисъл и интерпретация...всъщност, както и да е...

петък, 18 юни 2010 г.

02.05.2010 Последна нощ в старата квартира

Разлистих дневника си, тези дни, и след кратка ретроспекция отделих някоко момента от последните месеца, които ще запомня с качеството на промяната, която те донесоха.
Един от тези моменти бях записал късно вечерта на 02.05.10 след като осъзнах края на един период от живота ми зад граница. Ето какво записах:
"Последна нощ в моята любима стая в Никозия! Три години, почти и толкова спомени...
Сега като се замислих ми стана тъжно. Да, края на нещо е началото на друго, но това едва ли заглушава мъката по отминалото.
До преди малко стягах багажа си, всички чанти вече са пълни с вещи, които ползвах последните години, същите, които ще ползвам и в новия град, и в новата квартира. Когато гледам всички тези предмети, всеки от които със собствена история, наредени до стената на една, вече пуста стая, без топлината на дом, се замислям за емоцията от промяната. Цялата тази еуфория по нещо предстоящо...от нещо ново.
Но всъщност, когато си "в емоцията" не осъзнаваш "истинската" емоция! Т.е не осъзнаваш какво всъщност "празнуваш" докато въодушевлението не утихне. Тогава реално може да кажеш, дали си е заслужавала цялата тази еуфория. Дали истински си "празнувал" нещо ново или си се опитвал да забравиш края на друго. Все пак монетата е от две части, различни, едната е противоположна на другата...и все пак НЕРАЗДЕЛНО свързани!"
За това, сега като се замисля, сякаш, "празнувах" със сълзи прикрити от булото на радостта...

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Отново сам, в търсене на нова държава за покоряване

Мина време от последния път, когато писах в блога си. Бях го оставил на страна. Имах други неща, които ме занимаваха през месеците до сега. А те не бяха едно и две. Много неща се промениха и още много ще се променят. Сякаш символизирането на татуировката ми, ме преследва всеки ден, сякаш точно това е живота ми - една пълна и постоянна промяна. Само дневника ми се покри с мастило описващо чувства, емоции и промени ден след ден, та дори час подир час.
Все пак „всичко се променя”!
Една кратка ретроспекция показва бурното и бързо развитие в професионалният ми живот, любовите оставили следи след себе си, приятелите в различните градове и държави...всичко минало покрай мен и съзнанието ми. А какво минало само.

Професията:
От помощник готвач в стола на Международен панаир Пловдив, през Seebad Ahlbeck Германия, готвач в пицария Il Forno в Никозия, после в Sitio, заместник главен готвач в Pane e Vino главен готвач в Marzano, Le Tableau, главен готвач отново в Mike’s square café, и сега Chef de Partie в 5 звездния делукс хотел Asimina в Пафос...

Любовите:
Края на връзката ми с Катерина постави основите и на заминаването ми извън родината. Една крачка нагоре в професионалното ми развитие, в търсене на нови неща, нови запознанства и ... опит да съм далече от момичето, което обичах толкова силно (последното така и по детински не разбирах, че е невъзможно). На кипърска земя преживях другите жени в живота си. От Мария през Мира, Чила, Алекс и Натаса...ах, да Натаса, може би причината да напусна, този път Кипър, в търсене на крачка нагоре в професионалното ми развитие, нови неща, нови...това вече го минах преди 3 години, така и без успех. Но ето, че сега съм отново сам, без жена, която да запълва сърцето ми. А колко лесно е когато имаш човек до себе си (за конкретна част от битието става въпрос) не си сам, не ти липсва нежност и любов, насочваш усилията си към другите кръгове на живота. Работа, хоби, приятели, мисли, те са на „дневен ред”, любовта я има, мислиш за другите неща, които по лесно се подреждат, когато имаш силата от това да не си „сам”, да не си самотен. Имаш и подкрепата на половинката...докато един ден се оказва, че отново си сам и тръгваш да дириш пътя, самотен и сломен от раздялата...аз си купих мотор, така се придвижвам по-лесно, но все така - самичък.

Приятелите:
Вече не живеем заедно с Михо, аз се приместих в Пафос, няма ги и Елито, Виорел, Гери, Мими, Нина...и още десетки, които съпътстваха живота ми на острова. Сега компания ми прави Стоянчо, поне той се завърна от Англия, за жалост разочарован. Сега двамата оплакваме съдбата на гурбетчията и посрещаме несполуките в любовта, един-два пъти в седмицата, когато се видим, тъй като той живее на майна...
Нови запознанства имам и в новия град, но едва ли някой ще остане за дълго, макар, че не бих се захванал с прогнозиране на такива неща.

Хобита:
Три неща запълват, свободното ми време – наргилето, бирата и любимият Kawazaki Vulkan. Като се замисля имам и книгите си и дневника си, абе не мога да се оплача от хобитата си, макар че партиите шах с Виорел ми липсват истински. От бирата спортното ми, едно време, тяло започна да изглежда някак си по – кулинарно. Като се замисля само книгите и дневника ми харчат малко финанси и мога да си ги позволя където и да отида по света...
А да, сега съм се захванал с тази мисъл – следващата ми стъпка, и тъй като нямам жена до себе си да обсъждаме заедно миграцията, сам ще се заема с предприемането на следващата си цел. А именно – кулинарна държава, където ще мога да развивам професионалните си умения, тъй като Кипър определено не е подходящото място за experience in the culinary art. Какъв ти арт, като тук няма и един класен fine dining ресторант където да развия уменията си. Дори и в оплюваната от всички родина България има повече елитни и добри заведения от колкото тук. Кипър ми даде много опит, време е да го развия някъде другаде, някъде където кулинарното изкуство не е мит. А до тогава, нека разгледам отделните етапи, които ме докараха до тук...

петък, 5 февруари 2010 г.




Онази младежка любов! Истинската и неподлежаща на фалш, тази на двама млади и непосърнали, все още, от мъките на несподелената любов, от покварата на модерното материалистично мислене. Тази любов остава във вечността, една и съща, непроменена. Винаги там – в сърцата на вече порасналите младежи, напомняща за годините на невинност, в тези, в които не поставяхме стени пред себе си, предпазвайки се от ударите на несподелената любов, в годините, в които истински обичахме...

Докосването! На любимият човек, на нежната и гореща длан, която, създадена, сякаш, само заради това си качество, нежно ни приспива късно вечер и още по - нежно ни разбужда на сутринта. Докосване с любов, едно различно, отличаващо се от всяко друго докосване, оставящо следа на блажено спокойствие и сигурност, че не си сам, че има някой, който те обича, който “просто” те докосва. Допир, неугасващ в спомените, вечно пламтящ, готов да се разгори всеки път, когато съзнателно или не, се върнем назад в годините на младежката любов...

Усмивката! Онази невинна и искрена, която винаги търсим във всяка следваща любов. Която така трудно разпознаваме под маската на страха. Страх от разочарованието, от несподелените чувства, от поредната “грешка”. Усмивката, карала ни да правим всичко възможно да я задържим, там и вечно грееща, за нас, за нашето самочувствие на разумни същества, даващи любов и искащи още от този божествен наркотик...

Очите! Този прозорец към душевното състояние. Пламтящи, играещи от въодушевление очи, търсещи и проследяващи всяко движение, всеки трепет, всеки жест.
Дълбоки и истински, като самата любов, тази, която ги прави така желани. Този поглед, който търсим и заради който живеем. За да го зърнем пак, за да ни погледне отново и пак така ... влюбено.

Лицето! Най – красивото, което сме виждали. Смеещо се или плачещо, като огледало, от което може да преценим, какво сме направили самите ние. Дали сме му дали любовта или сме го лишили от нежност, дали сме се усмихнали, докоснали или погледнали така, както и на нас самите ни се иска да сме. Това лице изпълнено с емоция, под волята на най – истинското чувство – любовта.

Косата! Тази коприна с която галим ръцете си, тази която покрива лицето на любимият човек, който ни докосва, който ни се усмихва, този който ни гледа влюбено. Тези спускащи се красиви коси, които всеки иска да докосне, поне още веднъж, през земният си път...

Спомените! Които ни съпровождат през целият живот. Тези, които не се променят и не избледняват , не и когато са свързани с любовта. Можеш да забравиш име, цвят на очите, цвят на косата, дори и лицето да избледнее като образ, НО никога, никога не забравяш емоцията, когато си спомняш за любовта, когато се завърнеш обратно към погледа отправен към теб от миналото, нито за тъгата, нито за сълзата, която несъмнено си пролял за да може тази любов да остане такава, каквато е – най – истинската, най – милата ... онази младежка любов!

За моята младежка любов!