сряда, 27 май 2009 г.

Писмо до Таня


Здравей, Таня.
Питаш как съм? Какво правя? И какви мисли минават през главата ми?
Ще ти кажа.
Мисля си за избора!
Ежедневен, дори ежеминутен. Постоянно, непрекъснато и безспирно ние правим своя избор, а резултатът движи живота ни в различни измерения. От едно състояние в друго и от една сфера в следваща. И всичко това зависи от избора, от посоката, която поемаме. Всеки път, естествено, изборът има различно качество. От жизнено важни дилеми, до това къде ще обядваме днес и дали пилешко с ориз да бъде или телешкото, заради вкусовите си качества и този нов сос, който днес са решили да сложат. Различни по качество, но все така важни за пътя. И всяка или почти всяка промяна, открива нещо ново, нещо различно пред нас.
Днес бях изпаднал в едно подобно състояние, което караше мисълта ми да се лута от едната крайност в другата. Чудя се понякога, колко противоречиви желания може да има една и съща линост – моята. Противоречиви като деня и ноща, като полюсите на магнита и все пак неотделима част от същата тази личност.
Размишлявам.
Съветвам се.
Осамотявам се .
Мисля и ... идеи, идеи, идеи. Но нищо конкретно. А какво ли очаквам? Отговора на това, какво да правя с живота си? Да, знам, не става от днеска за утре. Всичко е част от пътя. А и не случайно любимото ми определение за живота е - „той (живота) е това, което минава покрай нас, докато се чудим как да го живеем“.
Но точно сега ми е трудно да излезна от проблема и да организирам аргументирано стремежите си. Когато сърцето и поривите са в стихията си, тогава и разумът мълчаливо чака своя ред.
Всичко е цикъл, кръговрат. Сега мислиш, че си взел окончателно решение? Изчакай. Ще си мине по реда и то.
Нищо не ми липсва. Даже напротив – имам си всичко. И когато хората ме питат - Как си? - аз винаги се усмихвам и спокойно отговарям – Добре. Защото знам, че истинският отговор ще предизвика завист, защото истината е, че живота ми e това, което винаги съм мечтал да бъде. И с риск да се доближа до шизофреничните признаци, ще добавя – Аз съм в приказка, моята приказка.
Всичко е така, както искам да бъде. Професия, личен живот, успехи, планове за бъдеще ...
И ако нещо ме спира да изкрещя от радост с всичка сила, то това е малката доза здрав разум, който се бори с еуфоричното ми настроение.
Доволният човек е винаги щастлив, а недоволният – винаги нещастен. Просто? Не ,не е! Ако беше, нямаше да има толкова недоволни хора, а повече осъзнати, позитивни личности. Но истината не е за всеки, а и не всеки я търси.
И ако на някой му трябва бляскава кариера, хиляди, даже милиони в банкови сметки, коли, къщи ... то на мен ми трябва това, което вече си имам – любов към живота, не само, но любов към всеки момент, всяка минута.
Понякога вървя със слушалките на ушите, слушайки любими песни, наблюдавайки всеки организъм, всяко движение. Ритъм. Вечен. А ние се опитваме да променяме живота. Нищожни опити на нищожни твари. Можем да променим само себе си, само нашия светоглед. И нищо повече . Всичко друго са просто опити.
Живота е това, което е. Нищо не му липсва, всичко е перфектно. Само ние хората не осъзнаваме това, само ние не постигаме баланс. Ние и нашето съзнание.
Може би ако сложим съзнание на един камък и го хвърлим, той ще си каже – Летя, защото искам. Защото има по – висша идея от нашата, макат да поставяме на пиедистал човешкото.
...
Отклоних се много. Но така става, когато съм емоционално презареден. А и когато пренареждам приоритетите си, се чувствам най – уязвим. Най – открит за манипулация.
Какво искам от живота? Отговорът би бил един микс от писателската страст от филмa „Secret window“ и кулинарните стремежи от „No Reservations“.
И ако преди прагматичността движеше стремежите ми, то сега бохемският начин на живот променя визията им.
Дали да се установя на едно място и да започна да „живея“ по представите на средностатистическият човек или да обикалям света в търсене на музи за писане и опит в професията си? Две толкова крайни представи за изживян живот. И тъй като, той рано или късно свършва, май не бива да губя толкова време в мислене.
Де да беше толкова просто.
А може би е? Не е ли по - добре да се наспя за да избистря ума си?
Живота е това което е в момента, резултат от миналото и настоящи опити за проекция на бъдещето. За това, както казват руснаците - поживем увидим. И ето, че за пореден път достигнах някакво решение. Може би е моментно, може и да не е.
Кой ли залъгвам? Естествено, че ще има и още терзания по тази тема. Но най – важното е това, което осъзнах през минутите, пишейки писмото, а именно :
- Живота е твърде кратък за да го пропилея в пасивност - провикнах се от тоалетната, в опит да обясня на брат ми, какво съм решил.
... дано някой ми припомни това, следващият път, когато падна духом.
До нови срещи, Танче :)

събота, 9 май 2009 г.


Родени свободни и въпреки това в окови!
Норми, ценности, правила, формулировки създадени за да има колкото се може по – малко отцепници и инакомислещи. Обществено мнение налагано върху отделния индивид, трескаво търсещ своя път за изява като самостоятелен, уникален по заложби и мислене, организъм. В общество, агонизиращо в отчаяни опити да се категоризира всеки вид реакция, в такова, в което се смята за ерес своеволният поход на самоизявилите се за „свободни“ индивиди.
Защо ли толкова често се замислям за правотата на „общото схващане за нещата“? И защо с всеки изминал ден все по – малко, то оказва своето влияние върху мен? А може би вече няма значение или поне не такова, каквото имаше преди? Семейство, роднини, приятели, колеги, познати... Кръг в който всеки бива манипулиран в резултат от нормите приети за „нормални“. Кръг от който все по – малко личности успяват да се откроят и да избуят нагоре, но като цветя, а не като плевели, поглеждани с насмешка и порицание от останалите, тези за които „кон с капаци“ е само литературен израз, но не и метафора. Колко трудно всъщност е това, да се разграничиш от общественото мнение и да погледнеш на живота си като „твой“, такъв, който може да бъде моделиран по твой вкус, без да се взима предвид високото ниво на холестерол на един, гастрита на друг или запека на трети, а по твой вкус. И не всеки път да се осланяме на това дали е „вкусен“ нашият живот по „апетита“ на другите. За това всеки сам си „сърба супата“ и ако за някой е солена, то за други е безсолна, а за мен...за мен си е точно такава, каквато сам си я надробих - по мой вкус!