неделя, 13 септември 2009 г.

И след почивката ...


Живот ли бе то, да го опишеш. А всъщност бяха само няколко месеца. Време в което, бях оставил настрана писането. Време в което или мързелът ме беше налегнал, или наистина кипърската жега оказа пагобно влияние, върху всякакво желание за оставане, за дълго, пред компютъра, подухван само от старият вентилатор. Нямах необходимото желание да споделям преживяното нито в блога си, нито в дневника си, макар че последният се облагодетелства с няколко странички със споделени емоции. Бях се притеснил за това, че може би, писането ще претърпи онзи крах, който имаха предишните ми амбиции за актьор, психолог, спортист, доктор, полицай... И тъй като знам, че всичко е за определен период от време, и нищо не е вечно, искрено се надявах, че минавам период без достатъчно муза за писане. И всичко ще си дойде на мястото в даден момент, когато емоцията надделее и почувствам нужда да опиша преживяното. Макар, че през последният месец и половина се случиха едни от най - превратните моменти от живота ми на острова, нямах достатъчната воля да седна пред монитора, а предпочетох жадно и егоистично да отпивам на големи глъдки живота си, вместо да споделям капна по капка събитията спряли дъхът ми. Защото както беше написал един мой приятел- „животът не се измерва с броя на вдишванията, а с броя на моментите, които ти спират дъха“.
Е, явно се насъбраха достатъчно такива моменти, щом започнах да се потя пред монитора на 38 градусови жеги, и забърсващ от време на време потта от челото си, да описвам преживяното през последните седмици.

...
Ето, че отново съм сам на старият стол от “Flo Cafe”, в ъгъла на стаята, там където беше леглото на брат ми. След разговора с моя стар приятел – Тонков, седнах удобно, до колкото е възможно и започнах да пиша...
Последните няколко месеца се изнизоха толкова бързо. Те за това хората казват, че хубавите моменти преминават по – бързо от лошите. Времето лети, когато си щастлив. А аз бях. И още съм, благодаря на Бога за което.
А и като се върна назад в дните, виждам как моя свят и моята представа за него, се промениха. Коренно. Още брат ми беше тук, когато всичко това започна. А дали не беше по – рано? Не помня точно кога, но помня, че седяхме с Пепо в мексиканският ресторант, където Михо приготвяше любимият ми Nachos Grande, и разговаряхме за живота. Да, това беше и един от последните дни преди брат ми да се завърне обратно в родината. Тогава, когато аз трябваше, отново, да остана сам. За това, може би, тези последни моменти с брат ми се запечатаха в съзнанието ми. Масата в ъгъла, малката лампа на стената, мача по телевизора, който никой не следеше и никому не познатите песни на Шакира, звучащи от уредбата в заведението. Тогава бях откровен с брат ми. Така както никога преди, сякаш. Тогава споделих това, което толкова време криех от самия себе си, дори – жаждата за свободно мислене, неподлежащо на манипулация от общественото мнение. И тъй като ние сме част от общество, което коригира нашите сремежи, мнения и ценности по определени критерии за добро и лошо, правилно и не толкова, ние търпим корекциите, понякога с нежелание, а понякога с открита ненавист. Аз вече не издържах. Упрекван за голяма част от изборите които правя, от родители, роднини и приятели, аз бях достигнал своя предел. От там на сетне или трябваше да се примиря и мълчаливо да следвам “чуждата” орисия за моят собствен живот, или да се изправя пред “доброжелателите” и да заявя своята позиция. А тя беше коренно различна от тяхните представи за “умерено” изживян живот. Но аз вече бях набрал скорост. И след като брат ми, подкрепи моите виждания и цели, от там на сетне, никой не беше в състояние да промени това “просветление”. Чувството и емоцията бяха непознати за човек, който тепърва осъзнава силата на свободната мисъл и воля. Чувствах, че мога да полетя, ако го пожелая достатъчно. Тогава истински осъзнах безграничната свобода от това да моделирам живота си по свой, уникален, начин. А брат ми беше до мен и окуражаваше новите ми стремежи. Сякаш, той беше единственият, който истински желаеше моето щастие, без користни мисли, без егоистични подбуди.
Макар, че никога не съм виждал реални спънки от страна на родителите ми, аз съм изисквал тяхната благословия за всяко мое по – мащабно начинание. От уважение, от страх да не бъда неразбран, от чист навик... И като погледна назад, виждам как всеки мой нов стремеж, биваше приеман с нежелание, първоначално, а след време “обжалван” и одобряван от майка и татко. Те бяха тези, които се страхуваха да не се отклонявам от “правият” път, но и истински ме обичаха за да не спират личното ми развитие. И още от първите ми стремежи за музикант, актьор, художник, спортист, готвач, полицай, военен, доктор, психолог, студент по туризъм, гурбетчия в република Германия, а сега и в Кипър...те изявяваха себе си като истински родители – закрилящи, поучаващи, но и даващи свободно поле за изява на личността. За това ги обичам, но и поради тази ми обич, беше толкова трудно да им съобщя новите ми планове . А те бяха извън родината ми. Те ме тласкаха далече и за дълго в чужди държави за да се уча от най – добрите на кулинарно изкуство. Това беше моята професия, хоби и страст. И аз бих направил всичко, или почти всичко, за да се развивам и утвърждавам като добър кулинар и главен готвач. Това ми желание беше непостижимо в Кипър или поне не и в мащабите в които то беше в моето съзнание. Аз исках изява на световната кулинарна сцена. Като желан и способен професионалист. Но трябваше първо да премина през пътя за да стигна до там. А този път аз го виждах извън България, дори извън Кипър.
- Но нали щеше да се прибираш за постоянно другата година? - щеше да каже майка – нали тук е родината ти, тук сме ние.
Да, точно заради това щеше да ми е толкова трудно да им го съобщя. Но аз вече бях решен да преследвам собствената си цел. А красноречивост беше само част от способите, който щях да използвам при обяснението пред родителите ми. Не бих пропуснал възможността да последвам пътя, който виждах пред мен. А и тези думи като “за постоянно”, “завинаги”, “окончателно” не ми се нравят. И тъй като живота е достатъчно кратък и “непостоянен” не мисля, че има нещо сигурно и вечно, за да използваме тези думи толкова често.
Нищо не беше сигурно, както казах и на родителите си. Нито къде ще се уча на кулинарно изкуство, нито кога. Имах варианти и проучвах възможностите добре. Но, от всичко най – силно желаех френската школа - “Ле кордон Блу”. Самата мисъл, че мога да се уча в държавата която има някакво магнетично влияние върху мен, беше достатъчно вълнуваща. А и все пак именно Франция е меката на кулинарията.
Но естествено разгледах и другите опции. Имаше академии в Англия, в Италия... в България. И макар най – новата кулинарна академия на балканите да беше в родината ми, нямах желанието да се прибирам там толкова скоро. Под толкова скоро имам предвид години...
Всъщност много неща ме държаха далеч от родината. От желанието ми за опознаване на други държави, общности и хора, през стремежите за следване в някоя напреднала в кулинарията страна, до това, че свързвах България с нисък стандарт, ниска култура, завистливост и ... балкански синдром. Дано не бъда разбран грешно, аз обичам родината си, но не и деградиралата част от народа и. И аз съм от същото тесто, но се пека в “купешка фурна”. А в това е разликата в разсъжденията, стремежите и светогледа. За някой може да няма значение, но за мен има. А в момента това е важното.
След Германия и Кипър светогледа ми се промени. Виждах другата страна на нещата, други възможности. Не, че забравям от къде съм тръгнал, но не мога да отхвърля пътя, по който вървя сега. Както веднъж казах на брат ми - “трудно е да се върнеш в сянката, когато вече си видял какво е светлината”. А сега се чувствах добре, даже по – добре от колкото мислех, че мога да се чувствам извън родината си. Защото съм запазил родното в себе си и се старая да се уча от чуждестранния опит. На това, което в моята родина не бих научил. Същото, което след време мога да донеса и култивирам в моята България. Тогава, когато съм готов да се завърна. Със знания, устремен и зажаднял за известна доза “нисък стандарт, ниска култура, завистливост и ... балкански синдром”.