вторник, 22 юни 2010 г.

С гордост, тъга и доза ирония към реалността...

Датата е 19.05.2010г. Пия Нес кафе със сметана, добре разбъркани преди да сложа горещата вода, както леля ме е учила, и си мисля за живота ми през последните седмици. Явно ми дойдоха в повече негативните емоции, щом взех дневника си и записах:

"Поредните обрати в живота ме подтикнаха да се замисля за стойността на стремежите ми и пътя по който съм поел.

С годините забелязах, че колкото по-високо се изкачваш в дадена йерархия, толкова повече проблеми и високопоставени особи срещаш. А при тях всичко се прави с по-голям размах, по-мащабно. Каквато висотата на позицията-такъв и мащаба на размаха.

Сега се намирам сред по-висока среда в професионалната сфера-5 звезден хотел на остров Кипър. Там, както и на предишните места, има собственици, мениджъри, шефове и високо поставени лица. Но тук, съвсем закономерно, те се ползват с влиянието, протекцията и позицията на 5 звездното си равнище. 5 звездни собственици, 5 звездни мениджъри, 5 звездно ръководство...5 звездни изисквания, 5 звездни комплекси, проблеми... и така всичко е в големи размери в сравнение с "по-малките" работни сфери. Разликата е в цената и мощта на "играчките" с които си "играе" 5 звездното общество!

Постепенно осъзнавам, че 5 звездната практика, заплата, сертификат, позиция... изискват повече жертви, себеотричане, двуличие и пошлост. Т.е колкото по-високо, толкова по-трудно се задържа човек там и толкова повече проблеми има. Мечо Пух, доволно и мъдро би повторил: "Колкото повече, толкова повече"

Но, нали аз исках и все още искам 5 звезден опит, известност, блясък...или само се заблуждавах? Към това ли се стремя? Или по-точно, това ли трябва да гоня и преследвам в живота си? 'Да имаш или да бъдеш", може би, това трябва да се запитам първо. Дали да имам тази слава, авторитет и репутация на 5 звезден кулинар или да бъда такъв вътрешно, за себе си, а не за пред света. Кое е по-важно за мен? За мен!!! А не за пред света! Когато "зная" сам за себе си, постигам спокойствие, хармония. А когато доказвам себе си чрез отражението от заобикалящият ме свят, получавам само косвено задоволяване на Егото, нищо истинско и първично. А след този ред на мисли, кое предпочитам? Разбира се, че хармонията от "истинското усещане за себе си" е важно за мен, но също така важен е и одобрителният поглед на заобикалящият свят. Нека бъдем реалисти. Живеем в общество, а не като единаци. "В Рим живееш като римляните", а в обществото-като част от него.
За това, трябва да намеря "златната среда"! Там където не вървя срещу себе си, но и не се превръщам в раковата клетка на обществото, самоотлъчвайки се като саможива единица. Колко елементарно и същевременно неимоверно трудно.

Аз съм Chef de partie в 5 звезден хотел. Това е тук и сега, значи това е реалността! Т.е не е било или се надявам да е. То е!
Това е моята реалност в момента. И в тази реалност, приемам или ако не, то трябва да приема и другите аспекти от реалността. И като 5 звезден Chef de partie, аз имам над себе си 5 звезден комплексиран главен готвач, 5 звездни, още по-комплексирани, мениджъри и разбира се, "главата" на вече вмирисалата се риба - собственика на този 5 звезден хотел.
Трябва да приема и другите реалности покрай моята, а именно - 5 звездни двуличия, некадърност, лицемерие, безобразие и проблеми. Всичко което го има "по-долу" от 5 звездното нито, но тук, то е с по-високо самочувствие и наистина по-мощно. Понякога си мисля, особено след събитията от изминалите дни, дали хората "по-долу" нямат по-смислен, по-спокоен и по-независим живот? Може и да се лъжа, но сега си мисля точно това. И дали, когато си бях в родината в онзи следобед, когато гледах към двора на село, не се докосвах до "истината", до спокойствието? Там на село, в двора, сред тревата, овошките и посевите. Нещо тъй просто, нещо тъй примитивно, нещо тъй истинско, в унисон с природата. Там няма 5 звездни изисквания, нито 5 звездни проблеми...да, няма и 5 звездна заплата и позиция, но има свобода. "Блажени са невежите", като в случая имам предвид обикновената, незацапана от алчност и просперитет, мисъл човешка.
Но и там си има хора с позиция, от които ти зависи двора. Други шефове и проблеми. Дали годината ще бъде плодородна, дали няма да окрадат двора, дали ще изкараме месеца...и дано не падне слана или не дай си Боже, градушка...

Да, всяко ниво на социалната и обществена йерархия си има своите, малки или по-големи, проблеми. Явно всичко зависи от това, какво искаме да бъдем ние за себе си, по индивидуални стремежи и убеждения. И дали ще копаш двора на село или ще си сред 5 звезден персонал, зависи от това дали приемаш и желаеш реалността. Нито това, което е било, нито това, което ни се иска да бъде, а това, което е, тук и сега.

Моята реалност ми подсказва, че е време да се стягам за работа. Часовникът сочи 13:28 т.е след един час, само, започва поредният работен ден. Ще се кача на мотора си и ще се отправя на 5 минутно пътуване към 5 звездния хотел, за да видя 5 звездните си колеги и 5 звездните си комплексирани началници...5 звезден кеф, нали?"
И дано хората с по-слаба фантазия, не се вкопчат в думите и примерите като частност. Всичко е с по-голям смисъл и интерпретация...всъщност, както и да е...

петък, 18 юни 2010 г.

02.05.2010 Последна нощ в старата квартира

Разлистих дневника си, тези дни, и след кратка ретроспекция отделих някоко момента от последните месеца, които ще запомня с качеството на промяната, която те донесоха.
Един от тези моменти бях записал късно вечерта на 02.05.10 след като осъзнах края на един период от живота ми зад граница. Ето какво записах:
"Последна нощ в моята любима стая в Никозия! Три години, почти и толкова спомени...
Сега като се замислих ми стана тъжно. Да, края на нещо е началото на друго, но това едва ли заглушава мъката по отминалото.
До преди малко стягах багажа си, всички чанти вече са пълни с вещи, които ползвах последните години, същите, които ще ползвам и в новия град, и в новата квартира. Когато гледам всички тези предмети, всеки от които със собствена история, наредени до стената на една, вече пуста стая, без топлината на дом, се замислям за емоцията от промяната. Цялата тази еуфория по нещо предстоящо...от нещо ново.
Но всъщност, когато си "в емоцията" не осъзнаваш "истинската" емоция! Т.е не осъзнаваш какво всъщност "празнуваш" докато въодушевлението не утихне. Тогава реално може да кажеш, дали си е заслужавала цялата тази еуфория. Дали истински си "празнувал" нещо ново или си се опитвал да забравиш края на друго. Все пак монетата е от две части, различни, едната е противоположна на другата...и все пак НЕРАЗДЕЛНО свързани!"
За това, сега като се замисля, сякаш, "празнувах" със сълзи прикрити от булото на радостта...

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Отново сам, в търсене на нова държава за покоряване

Мина време от последния път, когато писах в блога си. Бях го оставил на страна. Имах други неща, които ме занимаваха през месеците до сега. А те не бяха едно и две. Много неща се промениха и още много ще се променят. Сякаш символизирането на татуировката ми, ме преследва всеки ден, сякаш точно това е живота ми - една пълна и постоянна промяна. Само дневника ми се покри с мастило описващо чувства, емоции и промени ден след ден, та дори час подир час.
Все пак „всичко се променя”!
Една кратка ретроспекция показва бурното и бързо развитие в професионалният ми живот, любовите оставили следи след себе си, приятелите в различните градове и държави...всичко минало покрай мен и съзнанието ми. А какво минало само.

Професията:
От помощник готвач в стола на Международен панаир Пловдив, през Seebad Ahlbeck Германия, готвач в пицария Il Forno в Никозия, после в Sitio, заместник главен готвач в Pane e Vino главен готвач в Marzano, Le Tableau, главен готвач отново в Mike’s square café, и сега Chef de Partie в 5 звездния делукс хотел Asimina в Пафос...

Любовите:
Края на връзката ми с Катерина постави основите и на заминаването ми извън родината. Една крачка нагоре в професионалното ми развитие, в търсене на нови неща, нови запознанства и ... опит да съм далече от момичето, което обичах толкова силно (последното така и по детински не разбирах, че е невъзможно). На кипърска земя преживях другите жени в живота си. От Мария през Мира, Чила, Алекс и Натаса...ах, да Натаса, може би причината да напусна, този път Кипър, в търсене на крачка нагоре в професионалното ми развитие, нови неща, нови...това вече го минах преди 3 години, така и без успех. Но ето, че сега съм отново сам, без жена, която да запълва сърцето ми. А колко лесно е когато имаш човек до себе си (за конкретна част от битието става въпрос) не си сам, не ти липсва нежност и любов, насочваш усилията си към другите кръгове на живота. Работа, хоби, приятели, мисли, те са на „дневен ред”, любовта я има, мислиш за другите неща, които по лесно се подреждат, когато имаш силата от това да не си „сам”, да не си самотен. Имаш и подкрепата на половинката...докато един ден се оказва, че отново си сам и тръгваш да дириш пътя, самотен и сломен от раздялата...аз си купих мотор, така се придвижвам по-лесно, но все така - самичък.

Приятелите:
Вече не живеем заедно с Михо, аз се приместих в Пафос, няма ги и Елито, Виорел, Гери, Мими, Нина...и още десетки, които съпътстваха живота ми на острова. Сега компания ми прави Стоянчо, поне той се завърна от Англия, за жалост разочарован. Сега двамата оплакваме съдбата на гурбетчията и посрещаме несполуките в любовта, един-два пъти в седмицата, когато се видим, тъй като той живее на майна...
Нови запознанства имам и в новия град, но едва ли някой ще остане за дълго, макар, че не бих се захванал с прогнозиране на такива неща.

Хобита:
Три неща запълват, свободното ми време – наргилето, бирата и любимият Kawazaki Vulkan. Като се замисля имам и книгите си и дневника си, абе не мога да се оплача от хобитата си, макар че партиите шах с Виорел ми липсват истински. От бирата спортното ми, едно време, тяло започна да изглежда някак си по – кулинарно. Като се замисля само книгите и дневника ми харчат малко финанси и мога да си ги позволя където и да отида по света...
А да, сега съм се захванал с тази мисъл – следващата ми стъпка, и тъй като нямам жена до себе си да обсъждаме заедно миграцията, сам ще се заема с предприемането на следващата си цел. А именно – кулинарна държава, където ще мога да развивам професионалните си умения, тъй като Кипър определено не е подходящото място за experience in the culinary art. Какъв ти арт, като тук няма и един класен fine dining ресторант където да развия уменията си. Дори и в оплюваната от всички родина България има повече елитни и добри заведения от колкото тук. Кипър ми даде много опит, време е да го развия някъде другаде, някъде където кулинарното изкуство не е мит. А до тогава, нека разгледам отделните етапи, които ме докараха до тук...