петък, 10 юни 2011 г.

Ако от гледане се учеше, то по-добър колбасар от кучето, нямаше да има...



...за истинските уроци, излиза, че няма определено преме, за да се проявят. Те ни застигат постоянно. А дали ги осъзнаваме и прилагаме в живота ни, зависи само и единствено от нас. Объркани в целите и стремежите си, разхвърляме мисли и енергия на посоки. Неосъзнавайки често, че не е важен само стремежа към крайният резултат, а осъзнаването и влаганата енергия по всяка стъпка от извървяния път, към избраната цел.
Осъзнавам, колко е трудно да бъде описан един живот. Може да се акцентира на основните етапи или пък на детайлите по отделно. Но за да се разбере изцяло, трябва да се изживее. Защото, каквото и да е написано, то трябва да се реализира в живота ни, за да имаме възможността да го разберем. Ако вярваме, че с четене, гледане, вярване и пр. може да се научи нещо, то грешим. И най - мъдрите думи да прочетем, няма да ни променят, ако не ги приложим към житието и битието ни. Защото, колкото и мъдри да бъдат те, ако сами не преминем по "пътя им", то те ще си останат, нищо повече, от мастило върху лист хартия!

петък, 27 май 2011 г.


Експлозия от мисли се взриви в главата ми. Седяхме си спокойно и безотговорно с Петя на дивана, когато се замислихме, че само след 9 седмици бебето ще се появи на бял свят, за да промени живота ни... Само 9 седмици! Това ми прозвуча като край на нещо. Всъщност е. И се почувствах странно. Сякаш ми припомнят да обмисля, как изживявам последните си безгрижни вечери. Правя ли всичко, което ми се иска да правя, във вечерите след работа? Ами утрините? Изживявам ли пълноценно последните седмици на безотговорен младеж? Та какви ти седмици? Изживявам ли живота си истиски, преди да проявя реално ролята си на баща? Не успях да дам, моментално, отговор пред себе си. За това продължих да мисля по темата...
Всичко е така, както искам да бъде. Живея живота, който искам да живея, правя това, което искам да правя, имам всичко, което искам да имам. Значи съм щастлив човек J Чакаме малкото човече, което обгрижваме с любов през месеците му в утробата. Подготвяме се психически, а и материално, за появата на бебока.

 Но дали изживяваме с Петя, по най – добрият начин последните си вечери на спокойствие? Та нима има универсална рецепта?!
Важното е да усещаш със цялото си съществувание, че правиш това, което те прави щастлив. Но преди да прецениш, трябва да помислиш. Все пак един поглед отгоре, дава по – ясна представа за ситуацията. Ето такъв поглед, направих аз тази вечер. И съм радостен, че го сторих.

Понякога сравняваме живота си с филм, който сме гледали, или книга, която сме чели, или история, която сме слушали. Сякаш за да бъде истински, трябва да бъде нещо специално, грандиозно, мащабно... Сладки приказки за наивници. Но нашето съзнание се „храни” с тези приказки. И до такава степен свиква, че вече не прави разлика между приказка и реалност. Ето от там идва проблема. Живота не е това, което показаха във филма, нито този, който описаха в книгата, камо ли онзи, за когото говореха хората. Живота е именно това, което реално се случва сега. И това е уникалното. Това е грандиозното. Тъй като, е само за нас...

И щом релаксирането пред телевизора ще ни липсва, то нека го правим. Щом стоенето в ранните часове на нощта пред компютъра ще ни липсва, то нека го правим. Излежаването на дивана, безделието, спокойните закуски на балкона в часовете за обяд (тъй като се събуждаме след  11), дори мързела, който ми пречи да си взема втора бира от хладилника... Всичко, което правим е това, което може би, няма да можем да правим, когато бебока се появи. Когато безвъзвратно изчезне рутината в ежедневието ни. Когато се появи новият живот. И всичко, което следва от това. Излиза, че не ние възпитаваме децата си, а те нас. Променяйки живота ни, навиците ни, ежедневието ни.
...но до тогава има още малко време. Отивам да си взема втората бира, да си мачкам фотьойла и да гледам часовника, който показва вече 3:00 сутринта. Но какво ми пука, та нали утре ще спим, доколкото си искаме J

Хора, радвайте се на днешният ден. Той е за вас !

събота, 21 май 2011 г.

One last ride



Последна обиколка, съпроводена от ръмженето на моторите, за един непознат човек.
Беше странно в началото но после...после видях неща, които промениха част от възприятията ми за живота.
Приех поканата на Мариос, да съпроводим в последният преход с мотори за един, вече покоен, моторист. Макар да не познавах починалият, аз приех. Почувствах се добре при мисълта, че ще покараме, за пръв път тази година, моторите си в група. Чувството е различно от това да караш сам, не по – хубаво,  а по – различно.  Но съвсем не осъзнавах, че отиваме да изпратим в последното пътуване, човек влюбен в моторите и отдал голяма част от живота си на тях.

Картинката от еуфорията, покрай карането на моторите, се промени в момента в който видях синът на покойника, каращ мотора на баща си, зад колата с ковчега. Тогава осъзнах реално ситуацията. Дори не пожелах да пусна музика по време на път, както правя винаги докато карам. Бях завладян от момента. Може би си представих себе си, изпращащ моят баща, или дори детето ми, изпращащо мен...
Объркани мисли, които дори не можех да систематизирам. Мислех си какво ли е в главата на младежа, облякъл коженото яке на баща си, каращо бащеният мотор, съпровождайки трупа на човека, който го е създал. Една експлозия от мисли, спомени и сълзи, изсъхващи от вятъра, брулещ  в лицето му.


Колко е кратък живота! Само това успях да редуцирам като мисъл, настанила се трайно в главата ми. Удоволствието от карането, не беше същото. Зная, че и другите усещаха разликата. Други мисли се въртяха и заемаха съзнанието ни. Мисли за смисъла на живота, за това какво правим с времето, отредено ни на земята. Дали го използваме рационално?

Ето, че започваха интересните неща. Пристигнахме на гробищата.  Място, което едва ли някой обича да посещава. Приближените на покойника започнаха да ни се усмихват и да ни снимат. Жив интерес към групата мотористи, съпровождащи ковчега. Какво ми направи впечатление ли? Ами, липсата на сълзи, рев и оплакването, за което в някои области в България, дори се викат  жени, наречени „оплаквачки”. Не само, че липсваше тъгата по лицата на роднините. Та,  те сякаш празнуваха?!
Спомних си за отминали времена, в който хората са празнували, когато някой почине. След това  си спомних, за едно предаване, на което гостуваше една шотландка, до колкото помня, и тя разказваше, за странните, бихме казали ние, традиции и схващане за погребение...Хората разбират нещата по различен начин, все пак.

Ето, че се запознахме с ведро настроените брат, съпруга и други членове от семейството на починалият. Единствено един от присъстващите не сдържа сълзите си. Той може би беше чужденец...
Събралите се бяха англичани, също като човека, който изпращаха.

Когато отеца започна да чете, а на моменти дори караше опечалените да се смеят, ми стана ясно, колко различно може да се интерпретира едно такова събитие с огромно значение. По наше разбиране се разделяме с покойника със сълзи и мъка, защото сме възпитали това разбиране от нашето раждане. Докато други народи възпитават разбирането, за неизбежността от смърта и приемат края за нещо толкова естествено, че дори няма нужда от сълзи... Да определено много хора ще се очудят и дори скептично ще отхвърлят реакцията на опечалените, които аз видях. Все пак това си е жива борба с всичко, което сме виждали и приемаме като нормално и естествено. Но именно това е момента в който трябва да осъзнаем, че едно и също нещо, хората могат да възприемат по коренно различни начини и в това няма нищо странно. Разковничето е във възпитанието дадено ни от обществото в което живеем и това до колко приемаме философията, духовността и бита на въпросното общество. Те ни градят, но самите ние се доизграждаме. Макар повечето да не го осъзнават и да обвиняват другите фактори.

Ето че, моторите нададоха рев, както пожелаха опечалените, и с мръсна газ потеглихме назад към морският град, за да продължим започнатото. За да оползотворим или опропастим времето,  дадено ни на тази земя. Всеки го използва по свое усмотрение, само нека не забравяме, че рано или късно на всеки се полага по едно такова „последно изпращане с мотори”.  Живейте така, сякаш настоящият ден е последен, защото някой ден, със сигурност, ще се окажете прави...

вторник, 10 май 2011 г.

Всеки поема своят път, но няма кой да ти обещае, че той ще бъде лесен...



Не си ме забравил, нито пък аз теб, приятелю. Нашата връзка няма нужда от това да се виждаме често. Може да не сме се виждали с години, но сме мислили един за друг често, дори и смътна мисъл преминала през забързаното ежедневие. Но тази мисъл топли и радва. Когато има хора за които се сещаме и ни става приятно, значи живеем и творим себе си като личности. Радвам се че си открил своя път, аз вървя по моя също, но често се боря с "вятърни мелници" тъй като обществото е крайно и ограничено, без значение в коя държава си! Когато трябва да мислиш за финанси, за проблеми, за немотия, когато си заобиколен от негативи и от ограничени от към мисъл и духовност хора, нещата стават по-трудно. Но има и хубава страна :) А именно, че когато градиш независимо себе си, това не остава незабелязано. Когато със своите сърце, вяра и извисеност живеем и творим, ние няма как да останем в сянка. Може за момент, ден или дори повече време, да бъдем заобиколени от повече негативност от колкото позитивност, но в крайна сметка никой не може да ни отнеме същността и вярата ако самите ние не им я дадем. Помни приятелю, че в общества като нашите, хората които "светят" се различават винаги от мрака, който ни заобикаля. Бъди светлина за непрогледните пътища на хората. Бъди като пример за отдаденост, цялостност и цел. Така няма да се заблудиш, няма да съжаляваш, че си живял и творил. Така ще изживееш себе си и твоят път, а не нечий друг.
Попътен вятър !

неделя, 8 май 2011 г.

Всичко се променя...



Как се променя посоката на живота ни за секунди! За части от секундата дори, само при самото помисляне или дори преди да сме осъзнали потока информация напълно реално, а само сме помислили за нещото. Онова, което ни кара да променим посоката си. Дори да не си предполагал, че може да ти се случи на теб. Понякога става по-невероятно и от начина по който сме го предполагали...ако изобщо сме го предполагали. Реално погледнато нещата, понякога, стават изневиделица, спонтанно и ни карат да изживяваме себе си в различна ситуация под различни обстоятелства. Най-интересното е, че може да се случи за толкова кратко време, че да не си имал възможността да разбереш какво се случва, камо ли как... Чрез ситуация, телефонно обаждане, дори SMS или случаен разговор...всъщност може да дойде под всякакъв начин. Не е важен начина а самата посока по която ни отвеждат събитията. Колко е "цветно" понякога.!И тъкмо когато мислиш, че си избрал посоката...или си я изгубил, се намира момент, който да опровергае нагласата ти. В крайна сметка всичко се променя в момента в който променим нагласата си за него. Или може би най-важното е да се научим да гледаме на живота ни от трето лице. Сякаш го наблюдаваме как протича...от "горе". Може би тогава ще заменим думата "грешка" с думата "опит". Колко често, обаче, се учим от опита си и от това, че слагаме заключения на дадени мисли и идеи? Дали отново не забравяме, че всичко може да се промени изведнъж? И отново за части от секундата...само за миг ;)

неделя, 24 април 2011 г.

24.04.2011

Великден е!

Най - светлият християнски празник.
А за мен - един ден в който споменът от отминалите години, дълбае болезнено сърцето, страдащо по милото и родното, далеч в чуждата страна. Спомен за семейни празници, дълги и отрупани маси, поколенията наредени заедно околу трапезата, споделящи благодат и болка, минало и настояще, храна, вода и един живот поделен между душите ни...
Един полъх от миналото, не така далечно, но и безвъзвратно отминало. Спомени раздиращи душата ми, търсеща своя път в друга държава, сред чужд народ, далеч от родината и онази празнична трапеза, споменът за която, изтривам като сълзата капеща от очите ми по чуждата земя...
Самотна сълза, но все така изпълнена с надежда, че някой ден отново ще бъдем заедно - млади и стари, поколение до поколение. Отново наредени околу празничната трапеза, но не старата, а нова. Не онази от моите спомени, а тази, която ще бъде споменът за моите деца. Все такава - вълшебна и връщаща ни назад в годините на семейна близост и любов. Амин