сряда, 10 юни 2009 г.

Сбъдната детска мечта

Детската ми мечта беше...
Как само звучи.
Предполагам всеки с „нормално“ изживяно детство, си спомня за онези, тайни понякога, копнежи, които имаме в детските си години. За онези желания, които нарушават невинният сън през ноща и екзалтират детското въображение през деня. Именно тези, които оставят, макар и мъгляв, спомен за цял живот.
...
Не мога да кажа, че за мен, купуването на ролери беше детската ми мечта, но щом десет годишното дете, успя да сбъдне този си блян, чак след 14 години и покупката предизвика същата идиотска физиономия, която би придизвикала преди въпросните години, значи може да бъде наречена така.
Всъщност това ми желание беше на път да се сбъдне, когато му беше времето или иначе казано, когато бях на десет. Имам предвид, че почти се сбъдна. За кратко.
За доста кратко.
За два часа.
...
Ето, че майка ни слагаше да си легнем по леглата. Но и двамата с брат ми знаехме, че няма да е спокойна нощта. Та нали татко се прибираше от командировка. Чакаха ни изненади. А ние подозирахме какви ще бъдат те. Абе, ние направо си знаехме. Нали татко беше звъннал по телефона на майка и попита за номера на брат ми. Е, за моя не попита, но той го знаеше, нали ми е татко.
А и тате знаеше, че децата му се вълнуват от тези обувки на колелца. Не, че другите деца от махалата ги имаха, но проблемът възникна от както кабелната телевизия беше прекарана в къщи и нашето образоване започна на пълни обороти.
И ето, че татко се прибра. През нощта. Всъщност има ли значение кога. За нас беше важното да се прибере с ролерите. Сън не спахме, както се казва, ролери да видим.
Изчакахме татко да заспи и в ранната сутрин открехнахме вратата на детската стая, за да можем тихичко да се промъкнем до кухнята, където се очакваше да бъдат подаръците. Успяхме. Без да събудим родителите, ние бяхме достигнали дестинацията и с освирепял поглед гледахме към чуждестранната стока. Естествено имаше и други подаръци. Сякаш някой го интересуваше. Важни бяха само двете кутии, подпряни до хладилника. Тези на които, рисунките по опаковката обясняваха съдържанието.
Нямаше по – щастливи от нас. Пред мен и брат ми стояха ролерите. От нас се изискваше само да ги разопаковаме, внимателно, за да не повредим ценната стока и да ги нахлузим.
Аз като по – голям, по – привилегирован и по – дебел от брат ми, поех инициативата и започнах да отварям едната кутия. С майсторлък успях да отстраня излишното велпапе от ролерите и започнах приятната част – обуването. Всъщност, май това не беше най – приятната част. Тя преключи с гледането. От там на сетне започна ... трудната част. Защото след като половината стъпало гордо превземаше всеки следващ сантиметър от ролерите, все по – трудно и по – трудно, осъзнах, че това не е моя номер. Ами да, объркал съм ги.
Това са твоите – казах на брат ми – Вземи ги.
Но те моите ми станаха – мушморока не си губил времето да ме наблюдава, а взел, че подхванал другия чифт.
Е как така, къде са моите тогава?
Чак сега се усетих – татковците също грешат! А аз? Аз няма ролери. Всъщност имам, но малък размер. Леле – мале, само татко да се събуди.
...
Време за размисъл и неприкрито недоволство.
...
Добре де, поне мога да положа старание и да се опитам да ги обуя. Та, те могат да се разпуснат с времето. Нали така ставаше с маратонките, ако изобщо доживееха първия месец, поради усиление занимания с футбол в махалата. Тогава, все още, не знаех особената разлика между пластмаса и кожа. А и защо ли ми беше да я знам, нали имах въображение.
Ето, че се вмъкнах в тях. И хайде на обиколките по коридора. Веселба, блъскане по стените и мазоли по краката. Два часа, но какви само!
А, нашите се събудиха. Всъщност, едва ли са имали друга възможност, като си помисля сега.
Време разделно, време за обяснения. А колкото до номера, той татко си мислел, че още нося 36-ти. Що за срам, та аз съм вече на десет. Мъж, та дрънка. А той ... объркал се човека. Не ме питайте как се примирих, и сега се чудя.
Но бащите са за това, да се съобразяваш и примиряваш с тях, а и само на десет, едва ли щях да стигна далече при евентуален бунт от моя страна. А и толкова обещаващо прозвучаха думите:
Не се притеснявай, ще ги продадем и ще ти купим други – рече татко. Е да, трябваше да се изчака, все пак за десет години бях осъзнал, че не всичко се купува при първо поискване.
Чаках. Чаках. Забравих с времето какво чаках. И така станах на двадесет и четери. И сега се сетих.
От няколко месеца ги наблюдавах на един стелаж в магазина – мечтаните ролери. Вече 44 номер и доста по – модерни от онези в детството. Явно беше настъпил момента. Днес. Сега или никога ... или след още четиринадесет години.
Пауза, мисля. Измислих го. Вече ги влача доволно към касата. Плащам. Какво улеснение са тези MasterCard.
МОИ СА ...
Само тази охрана на магазина дето ме гледа странно, сякаш не може човек да си потанцува в магазина.
След толкова години вече имам ролери. Не знам колко време ще ги карам, но това си беше като сбъдната мечта. Утре ще звънна на татко да му кажа, да не продава старите.

5 коментара:

Тонков каза...

Баче, честито, просто ме разби! Няма да пораснем с теб, да знаеш, ама то това му е хубавото!
И аз така, като теб - отличника на тати, ще му купуват колело ама такова, като на бати му Радо комшията - планински бегач. Нищо, че само бати Радо от махалата имаше такова тогава! Та чакам си аз бегача и какъв ужас, когато пристига - руска лястовица, зелена - пистов бегач с осем скорости. Голям срам! Карах го доста години, но все с едно на ум. Сигурно и ти го помниш, едно зелено такова, смешно - с онези кривите кормила. Продадох го с досада и облекчение, когато станах на 19 -20. Ама от тогава все ми се иска колело, ама планински бегач.
Мисля да взема пример от теб и при първа възможност - финансова, да се сдобия с такова, пък нека си е детско!
А до тогава - чух, че на гребната база давали под наем. Мога да отида да си начеша крастата...
А ти карай със здраве и си вземи наколенки и каска.

... каза...

Дано никога не губим детското и истинското, защото, в противен случай, живота би изгубил своята невинност. И аз се срамих в лястовичка, баче. Но сега се радвам, че за разлика от всички други "новопоколенци" съм се качвал на балканче,лястовица, играл съм мач,дама, скачал съм на въже, мижидарка (макар във всеки край да му се вика по различен начин) и пр. и пр. А сега ... осъкатено поколение...ехх къде ми е балканчето :(((

margarita_rv каза...

Браво Роска, много ми хареса. Сърцато момче си ти - затова ми допадаш. Това дето си толкова духовит разбирам го, и на мен когато ми дойде музата....Скоро гледах снимки с брат ти, страхотни сте - на една се посмях," коментара беше - приличате си като братя". Отличен за разхвърляния писател от Марги.

... каза...

Благодарствен поклон, Марги :)

fen каза...

Ех, мечтите.....Колко е хубаво, когато имаш мечти. А, колко е хубаво, когато успяваш да ги сбъднеш....