петък, 27 май 2011 г.


Експлозия от мисли се взриви в главата ми. Седяхме си спокойно и безотговорно с Петя на дивана, когато се замислихме, че само след 9 седмици бебето ще се появи на бял свят, за да промени живота ни... Само 9 седмици! Това ми прозвуча като край на нещо. Всъщност е. И се почувствах странно. Сякаш ми припомнят да обмисля, как изживявам последните си безгрижни вечери. Правя ли всичко, което ми се иска да правя, във вечерите след работа? Ами утрините? Изживявам ли пълноценно последните седмици на безотговорен младеж? Та какви ти седмици? Изживявам ли живота си истиски, преди да проявя реално ролята си на баща? Не успях да дам, моментално, отговор пред себе си. За това продължих да мисля по темата...
Всичко е така, както искам да бъде. Живея живота, който искам да живея, правя това, което искам да правя, имам всичко, което искам да имам. Значи съм щастлив човек J Чакаме малкото човече, което обгрижваме с любов през месеците му в утробата. Подготвяме се психически, а и материално, за появата на бебока.

 Но дали изживяваме с Петя, по най – добрият начин последните си вечери на спокойствие? Та нима има универсална рецепта?!
Важното е да усещаш със цялото си съществувание, че правиш това, което те прави щастлив. Но преди да прецениш, трябва да помислиш. Все пак един поглед отгоре, дава по – ясна представа за ситуацията. Ето такъв поглед, направих аз тази вечер. И съм радостен, че го сторих.

Понякога сравняваме живота си с филм, който сме гледали, или книга, която сме чели, или история, която сме слушали. Сякаш за да бъде истински, трябва да бъде нещо специално, грандиозно, мащабно... Сладки приказки за наивници. Но нашето съзнание се „храни” с тези приказки. И до такава степен свиква, че вече не прави разлика между приказка и реалност. Ето от там идва проблема. Живота не е това, което показаха във филма, нито този, който описаха в книгата, камо ли онзи, за когото говореха хората. Живота е именно това, което реално се случва сега. И това е уникалното. Това е грандиозното. Тъй като, е само за нас...

И щом релаксирането пред телевизора ще ни липсва, то нека го правим. Щом стоенето в ранните часове на нощта пред компютъра ще ни липсва, то нека го правим. Излежаването на дивана, безделието, спокойните закуски на балкона в часовете за обяд (тъй като се събуждаме след  11), дори мързела, който ми пречи да си взема втора бира от хладилника... Всичко, което правим е това, което може би, няма да можем да правим, когато бебока се появи. Когато безвъзвратно изчезне рутината в ежедневието ни. Когато се появи новият живот. И всичко, което следва от това. Излиза, че не ние възпитаваме децата си, а те нас. Променяйки живота ни, навиците ни, ежедневието ни.
...но до тогава има още малко време. Отивам да си взема втората бира, да си мачкам фотьойла и да гледам часовника, който показва вече 3:00 сутринта. Но какво ми пука, та нали утре ще спим, доколкото си искаме J

Хора, радвайте се на днешният ден. Той е за вас !

1 коментар:

pina каза...

Винаги, когато чета публикациите ти/може ли на ти/се просълзявам, толкова са близо до моето усещане за нещата.Живота преди да се появят децата и този след това са два коренно различни животи.Да създадеш живот е нещо толкова уникално и отговорно.Уникално защото се ражда човек на света,отговорно защото трябва да изградиш достоен и прекрасен човек.Да направиш много жертви и да дадеш частица от себе си.Моят девиз е : никога не се сравнявай,никога не се съревновавай.Когато не се сравняваш с другите ти живееш своя живот,а не на някой друг.Тогава изживяваш своя уникален живот здраво стъпил на земята.Тогава си различен,тогава си Ти, и когато погледнеш отгоре няма за какво да съжаляваш.Живота е прекрасен,защото е единствен тук и сега!