понеделник, 27 април 2009 г.



Колко сме нищожни!
Едни малки същества с разум и поставено на пиедeстал его.
...
Завих зад ъгъла и пред мен се извисиха стените на манастира. Каменни стени пропити със спомени за миналото, за време, турско, такова каквото малцина живи помнят. Спомени за войни и смърт, за дребни човешки твари рушашти това, което други преди тях са построили. За саможиви гниди развяващи байряка на възвеличалите се единици. Тези за които, сякаш, цялата вселена е създадена, само и само, за да модат те да бъдат родени, паразити за които въртенето на земята е акт на поклонение пред тяхното присъствие.
...
Какъв микс от емоции се завърта всеки път, когато стъпя тук. А защо ли идвам толкова често? Може би за да почувствам атмосверата от това което е било, от миналото. Минало принадлежало на великите „строители“ и „рушители“. Тези, които са оставили отпечатък от присъствие на разум. Разум понякога градивен, понякога деструктивен ... и все пак разум.
А дали щеше да има тази си стойност манастирът, ако не беше преживял всичко това? Ако не беше свидетел на гения, виновен за изграждането и разрушението, за тези два, тъй нужни за кръговрата на живота, похвата.
А може би точно поради това, времето прекарано тук е толкова ценно за мен. Защото допирът с великото ме кара да виждам двойствеността на живота. Жаждата за добрина породена от гневните удари и завистта пред погледа на красотата. Кратък пример за взаимовръзката и неделимостта на градивните елементи на живота.
...
Винаги, когато обстоятелствата го позволяват сядам на маса в средата, поставена специално за мен в центъра на манастира, близо до малкия храм, под младия нар. Там където шарената сянка, отдалечеността от хората и заобикалящите ме каменни стени, правят момента магичен. Сам, в повечето случай, с чаша турско кафе и мисли разпиляни, някъде там, където всичко има своя ритъм и своята малка но важна за целостта, роля. И винаги с фон от музика, красива и вечна, само такава, каква е присъща за такова място. Място на което всеки би се почувствал значим, макар човешката единица да губи своята стойност пред величието на манастира.

2 коментара:

Тонков каза...

Баче, много красиво и истинско. Неподозиран талант съзирам в теб!
За миг се пренесох в манастира, и споделих мислите ти! Това му е великото на писаното слово!
Между другото, странно, че точно днес го прочитам това, снощи те сънувах, теб, брат ти и Михо.
Ако времето позволи, ще прочета всичко назад. Но интуицията ми подсказва, че това е най-поетичният лирически текст, който си създавал...А, може и да греша, дано назад да ме изненадаш приятно.

... каза...

Радвам се, че ти оценяш написаното. Винаги е приятно приятел да изрази позитивно мнение за новото ми начинание :) ... и дано съня с мен, брат ми и Михо да е бил нещо хубаво, като например среща на българска земя :))) До нови срещи баче