петък, 30 август 2013 г.

Седемте рилски езера и срещата ми с магията на колективното съзнание


Сутришните часове на 17ти. Събудих се напълно наспан и зареден с енергия за този ден, който толкова дълго чаках. Всъщност, ако човек гледа на желанието ми да посетя събора на Седемте рилски езера от погледа на спонтанното ми решение, което дойде през следобеда на миналия ден, то ще му се стори повърхностно и мимолетно. Но всяко нещо си има своята предистория и причинно – следствена връзка. Желанието ми да се докосна до онова, което се случва на този събор идва от първите моменти в които осъзнах учението на Учителя (Беинса Дуно). Този момент е, може би, с една – две години по късно от първия път в който се запознах с учението и личността на Петър Дънов. Но за да назрее момента се изисква търпение и то не винаги става с първото докосване до новото. Всъщност, ново за Аза, не и за душата.

Усещах толкова близо до себе си, всичките онези духовни практики и учения за които знаех, че се преплитат в дните на събора на Всемирното Бяло Братство. И когато разбрах окончателно, че следващите два дена ще ми бъдат почивни, не се подвоумих и за миг. Всъщност двоумение имаше, но относно това дали да пътувам с кола или с друг транспорт. И ако имах повече време нямаше да се чудя толкова, а щях да хвана ранния влак. Но условията ми диктуваха други решения. Багажа беше вече стегнат, а мислите, които ме водеха нагоре към езерата не ми даваха покой и съня настъпи в ранните утринни часове. Въпреки това, за човек който не обича да става в седем сутринта, се чувствах изключително бодър. Бърза но осъзната благодарност за възможностите, които ми се дават през този ден и ето, че вече пътувах с колата и пътната карта на една ръка растояние от мен. Да, понякога изпитвам вътрешна неувереност в правотата си и за това често бъркам посоките. Така за по напряко, преди да излезна от града, го обиколих по периферията, докато осъзная, че понякога е по – добре да спреш за минутка, да погледнеш картата и тогава уверено да продължиш. Но за пръв път пиех толкова ароматно кафе от кафе автомата на една бензиностанция, което ми припомни, че нищо не се случва напълно случайно и без причина. Пътя беше спокоен, но не и мислите ми. И въпреки, че обичам да отивам на ново място без предварителна нагласа, това все още се оказва доста мъчително за интензивната ми мисъл. Вече се представях като част от кадрите и снимките, които бях разгледал през годините от събора. Виждах себе си на молитвения връх рано сутринта, на беседи след вечерната молитва и на вълшебната Паневритмия, която познавах само от няколкото движения, които практикувах рано сутрин в Кипър, докато няколко месечният ми син ме гледаше и се радваше от вътрешната страна на големите стъклени врати. Но не забравях в отнесеността ми, че имам на разположение само една нощ и ако не получа успокояващо обаждане или съобщение, ще ми се наложи да бързам веднага след Паневритмията за да се прибирам в големия мръсен град, за да задоволя желанията на хората за които работя. Бързах, но това не ме поставяше в нарушения по пътя, а блажено се наслаждавах на природата, като не се отклонявах от целта, която следвах. С малко помощ и напътствия и с значително повече от предвиденото гориво, аз стигнах Паничище и се отправих в посока към лифта за езерата. Километър преди паркинга помислих, че може да няма свободни места (като в представите си имах идеята за обикновен паркинг) и отбих на самия път от лявата страна, както бяха сторили това десетки, а по – късно по пътя за лифта разбрах, че всъщност са стотици, колите паркирали преди самия паркинг. А паркинга се оказа огромна част преди самия лифт, където спокойно срещу 5 лева ще оставиш колата си. Това подбуди съмнение относно правилноста на избора, който бях направил. Но вече бях твърде далеч от колата, а и онова усещане за част от цялото, ме водеше нагоре заедно с десетките крачещи околу мен. Ето и първата възможност да помогна на човек. Ляво от мен една жена на възраст мъкнеше повече багаж от възможностите си, а може би и от моите. И макар, че едната ми ръка, вече беше заета от сака пълен с изключително нужното одеало, както разбрах след нощта прекарана там, аз все още имах една свободна ръка. Предложих и да и помогна, а погледа и на успокоение, с което тя отвърна, ме накара да се почувствам още по - щастлив от решението, което бях взел. Все пак това не е обикновена разходна в планината, тук се извършва работа с едни велики от нашето ниво на разбиране, сили, към които ние отдаваме съпричастност с присъствието и делата си. Стотици хора се бяха наредили пред лифта и още десетки пред касата за закупуване на билетче. Това от гледна точна на информацията която имах, че на ежегодния събор се събират понякога до 5 хиляди човека, не ме очуди. Спокойно стоварих целия багаж и се наредихме с вече познатата жена на опашката. Тя е приказлива жена, която има какво да каже, има и сутрешния интусиазъм да го прави. А аз освен участник в разговора се опитвах да долавям онези фини емоции и енергии, които се предават от човек на човек, от група на група, особено силни, когато има събиране на толкова голяма маса от хора, дошли със сходна цел, макар с различно разбиране за нея. Да, масата от хора бяха лъчезарни и разнородни хора по националност, цвят, дрехи, маниери и разбиране, но бяха дошли тук заради събора. А събора се разбираше от сто човека по сто различни начина. За това приемам моето мнение и усещане за „магията” както по – рано озаглавих статията, за субективна истина. Имаше хора, чието излъчване магнетично те привлича, някак близки, познати сякаш от цяла вечност се знаете, а всъщност за пръв път се виждате, а дали сега не се събираме онези души, които близо век се събираме за традиционния събор на Бялото братство... Въпрос на предположение или ниво на осъзнаване, може би. И все пак на такива места не липсват битовизмите и делничните човешки разговори, постъпки и мераци. Имаше компании, които идваха за да си пийнат и явно вече бяха започнали. Те щяха да останах в новата хижа предполагам, където „новото” се обособява от „старото”, което личи и по позволението да се пие алкохол и консумира месо. Въщност новата хижа и района околу нея, събираше хора от различни философски течения, както това ми стана ясно от групата пееща „Харе Кришна”, срещата на любителите на Сал Ракели, последователи на Учителя, йогини от различни школи и просто хора, дошли заради природата. Многолик е събора околу седемте езера, но има едно място където се е запазил духът и атмосферата, макар и значително променено след физическата смърт на Учителя. Това е района на старата хижа, където се стига след почти час катерене по каменистата Рила. Природата е живописна и макар скалистите гледки да са коренно различни от зеленината на любимите за мен Родопи, аз намирах нещо величествено в това място, по което е стъпвал Учителя и учениците му. Това не е култ към личността на Петър Дънов и стъпките от физическите му пътища, а едно вътрешно усещане за близост до пътя на Словото, което той е предавал по тези места. Докато бършех потта от челото си и решавах кой от скалистите маршрути да поема си представях как от тук са минавали учиниците, а той ги е водил и сядайки от време на време е предавал мъдроста, която те са избрали да приемат, още преди да са се родили в тленните си тела. Тяхната среща на Учител – ученик е била предопределена в онова поле с фина структура, която ние наричаме „оня свят”. Колко близко се чувствам до тях, което отново ме води до размисъл, дали това са съчинения на Аза или спомени от предишни животи. Все още не съм достигнал ниво от което ясно да разбера това. И в този момент на мисли за духовното и за приятната болка в мускулите на краката, се разнесе песен. Хората околу мен, събрани от няколко континента, част от които не знаят и една българска дума, пеят на чист български, песните на Учителя. Каква еуфория от чувства и емоции. Какво блаженство за сетивата. Тук за пръв път от началото на деня, но не и за последен, си помислих, колко редки са тези моменти, когато действителността надминава мечтаното, а момента беше точно такъв. Такава сила се вля в мен, че допълнителния товар, които на драго сърце пожелах, ми се стори съвсем на мястото си.  Ето, че наближихме старата хижа и закрачихме между палатките, които се простираха чак до самия „молитвен връх” както се наричаше най – близкото, високото място. Не предполагах, че Желанието и Волята могат да разпънат палатка на места, където дори и изправен човек трудно си намира място. А хората просто се бяха настанили на сантиметри от скалите, или между два храсталака на един склон, или в пукнатините на планината, където свити на две, а в случаи и на три, прекарваха нощта. Великолепно се разкриваха пред мен силата на Волята, Вярата и Желанието.

Ето, че на съвсем не толкова екстремно място, макар и с лек наклон, си намерихме и ние с моята спътница нашите места за разпъване на палатки. Първо едната, после и другата и ето, че глада ни накара да поседнем и да сложим залък – два в устата. Всеки отиде към палатката си но ... странно, уж е нормално са си хапвам на входа на палатката сам, но нещо вътре в мен ме глождеше и ме побутваше да споделя храната си, макар, човека в близост да си имаше храна и да се хранеше, привидно необезпокояван от подобни мисли, на входа на своята палатка. Подлегнах плахо към обядващата жена, но сякаш човешкото в мен ме бутна обратно на земята и довърших скотски остатъка от сандвича си. А енергиите в мен, май ме насочваха към нещо друго. Обещах си, че следващия път ще споделя храната си и ще се нахраним заедно. И макар, да се познавахме само от няколко часа, това желание стоеше толкова естествено на мястото си.  За пореден път си дадох сметка как законите на градския, ежедневен човек, тук стоят неуместно.

Следва продължение...

Няма коментари: