събота, 31 август 2013 г.

Седемте рилски езера и срещата ми с магията на колективното съзнание. Част втора


Дойде време за разходка преди вечерята. Колко добре е когато имаш до себе си, човек, който е идвал тук и преди, Не че нямаше да намеря начин да оползотворя времето си сред обществото и природата, но напътствията на спътницата ми, се оказаха много полезни. Пътя ни мина през чешмичката с форма на две ръце, от които тече водата. Тъкмо една група туристи имаха лекция от водача си, включваща части от историята за тази извираща вода и данни за живота на Учителя. Беше впечатляващо да видя събрани толкова много хора, изпитващи близост до учението на Беинса Дуно. Но имаше и нещо друго, което ме впечатли, негативно този път. Това беше Рибното езеро, за което Учителя казва да следим за състоянието му, тъй като каквото е то, такова е състоянието и на България. От всичките седем езера, то беше най – замърсено. Крачехме по камънаците, забързали ход към следващите езера и си мислех, как бих могъл да го почистя. Да докарам лодка, макар, че ми е интересно как ще я домъкна дотук. В мислите си стигнах и по – далеч, щом си помислих, че мога да влезна с водолазен костюм за да го почистя. Мисли, идеи и терзания как да дам своя признос за състоянието на ... България като цяло. Изпреварвайки събитията ще споделя, че на следващия ден забързан се придвижвах сам, оставил зад гърба си стотиците хора с които играхме Паневритмия, за да си оправям багажа и да тръгвам към града. Когато волята да дам своя принос към състоянието на езерото (и състоянието на родината, съответно), ме тласна по камъните към езерото, където направих опит да разчистя езерото без да се намокря. Тук се сблъсках с реалността, която ми даде порив за да се срещна и идеята, която Учителя ни е повелил за езерото. То не беше умишлено замърсено, т.е тези тревички не бяха свободно плуващи по повърхостта, както си мислех. Това бяха водорасли, които здраво захванати за дъното, правеха невъзможно тоталното им прочистване. Точно както силите, които рушат България и познатия ни свят... Тогава осъзнах неразбирането, което имах към думите на Учителя. Сякаш ако бях влезнал и изчистил езерото, положението на родна България щеше да се оправи. Той е знаел взаимовръзката именно на това езеро със сидбините на родината и ни е дал знанието как да разчитаме правилно истинското състояние на България по състоянието на Рибното езеро. Не ни трябват жертви за да чистим физически езерото, то е символ свързан със състоянието на Родината ни и никое физическо действие няма да има онзи изчистващ ефект, който човек от тази плътност на разумност си мисли. Колко наивен бях вчера, си помислих...
Преминахме през езерата Близнака и Трилистника и се отравихме към мястото над езерото Бъбрека, където в ранните утрешни часове щяхме да слеем в едно песни, движения и музика, за да бъдем част от промените, които се извършват в микро- и макро космоса. Ето това беше за мен Паневритмията  - хармония от музика, движения и песни, които хората вършеха, а малцина от тях реално осъзнаваха каква енергия се развихря в един по фин свят, за който още не бяхме съзряли, поне не всички.
Изкачихме се до върха и ето, че се откриха кръговете, очертани с бели камъни. Това сякаш вече го бях изживял и преди. Дали всичко изгледано по темата, вече беше създало една утвърдена картина в ума ми или наистина съм бил тук вече, можех само да гадая, за това се забързах до най – малкия кръг от камъни, където съвсем машинално застанах по средата, затворих очи и останах безмълвен. А жената, която ме водеше по пътя до тук, внезапно започна да пее – „Първият ден на пролетта”. Моята любима песен на Учителя, а аз пропусках енергиите, които преминаваха през мен в този момент... Уникално силни емоции на радост, блаженство, мир и една, а може би две сълзи, които се стекоха, неудържимо по еуфорично усмихнатото ми лице. Този момент ще го запомня! Нямаше как да не го споделя и с любимата, макар чрез съобщение. По – късно споделих приживяното и с брат ми и братовчед ми, когато ме потърсиха по телефона. Но всичките тези споделяния ми се сториха малко постни. Това е все едно да обясняваш на незрящ човек, колко са красиви планините, като му описваш чукарите и разстителните видове, разнообразието на животни, поточета, рекички... дали обаче го вижда и усеща истински? Едва ли. А така както го усещаш ти, дали ще успее? Немислимо дори! Да това е от онези интимни моменти, за които колкото и да споделяме, те няма как да бъдат разбрани истински, докато не се преживеят, но дори тогава стават част от чужда опитност и нямат никаква връзка с онова, което ти си изживял. Тези неща са твърде лично емоционални и споделянето може да намали силата и качеството им, особено ако срещнат неразбиране в отсрещната страна.
Беше станало време за вечеря, когато пристигнахме обратно в месността до хижата. Хапнахме скромно и отново престъпих онова, което си бях обещал за споделянето на храната, тъй като сякаш момента не беше подходящ или пък аз не бях пораснал за това. Мислех си, че липсата на обща трапеза „скопява” близоста, но каква ти обща трапеза като имаш цялото пространство околу палатките. Май нещата стигат до оправдание, когато човек няма волята за нещо. В същото време горе на полевата кухня приготвяха вечерята. Оставих спътницата си да приключи вечерята си, а аз се качих до за да почувствам мястото.
Слънцето беше вече ниско долу, готово да се скрие зад билата на Рила планина. Тогава срещнах отново момичето с което пътувахме заедно на лифта. До нея беше и нейният спътник – човек с толкова лъчезарно излъчване. Сякаш познавах и двамата от дълго време. Всъщност хората, които виждах околу себе си, бяха така познати и близки. А всъщност там нямаше ни едно познато за мен лице. Това беше едно вътрешно усещане, едно дежавю, ако ще човек. Именно срещата с колективното съзнание, където всички сме част от познатото цяло и като такива близоста не ни е чужда. Самата близост до колективното те прави съпричастен и поражда в теб мисли и чувства, породени от излъчваното от останалите хора. Мислех си, седнал на една скала – „човек се влияе от заобикалящата го среда”. Ако поставим един човек на военния фронт, за пример, обграден от воюващи, на нивото на възприятията и мислите, той започва да резонира с хората околу себе си. Поставяйки, обаче, същият този човек, в една духовна общност, за пример, през него ще преминават голяма част от онези мисли, чувства и усещания, които идват от общото. Така ние не се изменяме фундаментало, а само частично. Всеки запазва своята уникалност, но повлиян вече от общата мисъл, която е обославяща.

Ето и следващият момент за който само бях чел и гледал от кратките филми за учението. Хората от братството, които чистеха лещата за утрешния обяд и с грейнали лица пееха песните, дадени от Учителя. Така ми се прииска да седна и да им помогна и аз. Но се опасявах, че нямаше място на пейката, а и едва ли щях да се впиша в цялата картинка след като не знаех дори една от песните, а те всичките пееха така красиво.
Стана време за изпращане на слънцето. Интересното за мен беше, че молитвите и песните започнаха значително по – късно, когато слънцето беше вече залязло. Но както ми обясни един човек – „ние не изпращаме физическото слънце, а духовното му проявление”. Това не резонираше с моето разбиране, тъй като аз винаги изпращах слънцето, като физическо проявление на Бога. Но не твърдя, че моето е право или чуждото е грешно, а просто че онова, което беше истина за тях не беше осъзната истина за мен. С тези мисли си легнах да спя, вярвайки, че на сутринта ще имам отговор. Но, не, нощта ми беше дадена за друг урок – друг път да не тръгвам неподготвен за лагеруване на такава надморска височина, без шапка, без нужните дрехи, без добри обувки и какво ли още не. Като баща на две годишен син, зная какво е да се събуждаш десетки пъти  през нощта, но да зъзнеш от студ цяла нощ, не знаех какво е. А мислихме да дойдем дори с малкия. Другият път може би, вече си научих урока.
Не беше трудно да се събудя в пет часа сутринта, тъй като на всеки половин час се будех схванат и премръзнал. Вярвах, че ако се разтъпча преди утринната молитва ще се сгрее тялото ми. Но онзи студ през нощта се оказа „приказка” в сравнение със студа, които изпитваше съненото ми изтощено тяло преди и по вряме на молитвата. А аз се чувствах толкова обиден на себе си, че вместо да посрещнем слънцето всички заедно с обща молитва, както си го представях, мислите ми трябваше да бъдат заети с физическото ми оцеляване. Невярвах, колко малко и тънко се оказа привидно широкото и дебело зимно яке. След като не успях със цялото си сърце и мисъл да посрещна редом с другите слънцето, то поне споделих чаша топла вода с хората от братството. И онзи вкусен, ръчен, пълнозърнест хляб, които раздаваха с малко сиренце. Благодат!
Всеки имаше малко време да се подготви и да се отрави в посока Бъбрека за Паневритмия. Облекчение за мен беше да разбера, че там ще се преобличем с белите дрехи. Така няма нужда да се катеря до там с белия панталон от сватбата ми (тъй като бях целия в бяло) и любимата ми бяла ризка, която само до преди година ми беше абсурдно тясна, а сега вече дори приятно широка. Успокоение за мен беше и уговорката, че моята спътница ще ме води в движенията от Паневритмията, тъй като за краткото време в което я практикувах, не успях да науча всичките движения. Но ето, че докато стигнем върха, вече се бяхме изгубили. Там се намерихме с онази жена от Парагвай, която на чист български пееше песните на Беинса Дуно, без да знае дори малко от родната реч. С нея решихме, че ще си партнираме след малко. Но Бог имаше друго решение за мен, а то със сигутност беше най – правилното. Аз по – бързо се преоблякох и ѝ казах, че ще я чакам малко по – напред, докато само няколко крачки след това едно лъчезарно момиче не се приближи до мен и не ме попита, дали съм сам. Аз се огледах, но дори не виждах парагвайката, а тя не би трябвало да е на повече от няколко крачки. Бях смаян, не толкова от това къде изчезна, а от това колко различни са Божиите промисли от нашите. Това момиче не само ми даваше увереност с напътствията си, но толкова лесно схващах движенията едно след друго, като само с лека усмивка и голям ентусиазъм ми обясняваше всичко, което трябваше да зная за всяко упражнение по отделно. Бях попаднал на точния човек си помислих, а послед си спомних, че самата парагвайка ми сподели, че не знае всички движения, а моята спътница още по – рано също каза, че все още се чувства несигурна. Е аз бях забравил тези подробности, но силата над мен не, Тя си вършеше Нейната работа. А аз се наслаждавах на магията, която беше околу мен. Всичките тези хора, движенията, песните, музиката и, о да, „Първият ден на пролетта”, моята любима песен на Учителя. Каква еуфория нарастваше в мен с всяка следваща стъпка, с всяко следващо движение. Паневритмията е Божествен дар за нас човеците!

Благодарен на моята „ учителка” по Паневритмия, на всички които се бяхме събрали и на Всички, които споделяха момента от едно по – висше ниво, аз забързано се преоблякох и се запътих на долу към палатката си, защото все още не знаех дали нямаше да се наложи да съм на работа само след няколко часа. Но мисълта, че работата ми в града не е точно това, което бих желал да бъде, оставаше някак незначителна спрямо гледките, които се откриваха пред мен, спрямо музиката и песните, които идваха от горе и спрямо спомените, които това пътуване, остави в мен.
Знаете, че „на хубавите хора им се случват хубави неща”. Е, аз се чувствах изключително хубав, когато пристигайки до палатката заварих две съобщения и две пропуснати обаждайки, всички с един контекст – „днес не идвай на работа”... Моето желание беше преизпълнено. Благодаря и до ден днешен на Бога за това, че ми даде възможността да изживея всичко онова, което преди това беше само блян за мен. За възможността да се насладя на спокойно сбогуване с онова Велико съзнание, което оставих там високо околу езерата на Рила планина. За всички сродни души, с които си бяхме определили среща там, дори без разума ни да го знаеше. Макар да не помня нито едно име, аз никога няма да забравя излъчването и онази близост, които изпитахме взаимно. Изказвам и сега – „Благодаря, ти Боже, за възможността да посетя това място, да се срещна с тези ближни души и да почувствам онова колективно съзнание, от които всички сме част. Нека никога не се губи тази връзка, която, кой знае, за кой ли път ние отново направихме”. До нови срещи братя и сестри.

Няма коментари: